"Познат шепот"

     Аз бях там. На онова място, което ти твърдеше, че е нашето. Бях там, под голямото разлистено дърво, близо до морето, близо до безкрая. И те чаках. Надявах се, че ще дойдеш, но песента на океана ми нашепваше тъжна и позната мелодия. Листата на храстите шумоляха разпалено и се опитваха да ми кажат нещо, но аз не ги чувах. Опитвах се да заглуша гласовете им и да разбера истината. Дали наистина щеше да дойдеш? Щеше ли да ме докоснеш и да изтриеш сълзите ми? Не знам. Това можеш да кажеш само ти. Ти единствен би могъл да дадеш отговор на въпросите ми, но теб все още те нямаше.

     А аз бях там. На нашето място. На мястото, където ме прегръщаше, където ме обичаше. Сърцето ми бе изпълнено с надежда и любов и се надяваше, че винаги ще е така. Надяваше се, че винаги ще си до него, ще го обгръщаш с внимание. Да, то наистина мислеше така. Да, наистина се надяваше да дойдеш и напук на шумолящите храсти да докажеш, че наистина е имало значение за теб.

     И така. Аз бях там. На онова място. На нашето място. Там, където беше раят, където всичко бе чудесно. Там, където ме погледна и аз те заобичах още повече, ако това въобще бе възможно. Помня как така упорито се бях загледала в красивите ти, измамни очи и се питах какво по-особено имаш ти, което другите момчета да нямат. И накрая разбрах. Имаше мен. Аз бях твоя. Само твоя и ничия друга. Сърцето и душата ми принадлежаха на теб.

     От очите ми се отрони още една кристално чиста и изпълнена с болка сълза и аз смирено, но не и с угасваща надежда се загледах натам. Там, където бе безкрая. Там, някъде, към океана. Той ми пееше и се опитваше да ми кажеш нещо. Аз го разбирах, но не исках да му повярвам. Както и все още не искам, но знам. Опитваше се да придаде мъдростта си на мен, но аз отказвах да я приема. Защото ако мъдростта бе съпровождана с болка, то тогава не я искам. Но когато се загледах по-дълбоко в нежната му кадифена повърхност, разбрах, че той плаче. Величественият,  мъдър, тайнствен океан плачеше!

     Тогава вдигнах глава към небето, защото не исках да гледам повече неповторимата мъка на океана, която подтискаше още повече моята душа, но когато видях звездите и луната, разбрах какво се опитваха да ми кажат. Тогава разбрах какво се е опитвал да ми каже владетелят на света, небесната повелителка и всичко останало около мен. Разбрах също и защо всичко плаче.

     Защото и аз плача. Защото те са разбрали жестоката и сурова истина, преди моята наивна душа. Точно тогава, точно на онова място, което някога бе нашето и което изведнъж се превърна в мой гроб, разбрах колко измамена съм и усетих как и малкото огънче надеждица в мен, се стопи. Разбрах тайнствения шепот на вятъра и тъжната песен на океана. Те са се опитвали да ми кажат, че няма да дойдеш и са плакали, заради болката, която се разрастваше неусетно в мен.

     И тогава всичко ми стана ясно. Толкова ясно, че чак ме заслепи. Всичко е било лъжа. Нямало ги е нежните устни, успокояващите ръце и тайнствените заклинания, прошепвани в ухото ми. Няма го вече сърцето ми, няма го нашето място, нито надеждата... Няма те и теб... Просто си отиде и ме остави сама...