Онзи ден на улицата се сблъсках с някого. Не обърнах внимание и му се извиних, като едва долових ъгълчето на очите му, едва погледнах в тях. Това "едва" беше достатъчно да намразя и този ден, и този непознат, и това извинение. Очите, в които погледнах, наподобяваха син цвят - някога са били сини, до болка сигурна съм, така е било, но днес... днес бяха просто изгаснали. Нямаше го пламъка, нямаше нищо в тях. Нямаше живот в тях. Онзи пламък, който някога ме разтапяше, тези очи, които някога обичах, а може би още обичам, не бяха същите, бяха съсипани, бях съсипала мъжа, когото винаги съм обичала.

Мъжът беше облечен в крайно неподходящи за него дрехи, някогашния му неповторим вкус се беше изпарил. Скулите му бяха изпити повече от всякога, а устните - напукани. И никой не знаеше защо.

Започнах да плача, а той, както някога, направи един единствен жест, а когато се улови, че си позволява да се наранява, той ме погледна и ме попита защо плача... "Аз не плача" - отговорих гордо. "Ти никога не плачеш, мила" - гласът му не беше така мъжки, беше съсипан, бях го съсипала.

Дъщяря ми дойде до мен и ме погледна, видя ме, че плача и го погледна - сякаш тя беше негова, имаше всички негови черти, неговите някога сини очи. Той я погледна, така горд и щастлив, погали я по косата и се наведе до нея, погледна я за последно, стана и отминавайки, ми рече:

- Прекрасна е!