Прашно ми е от думи.
Ако стълбицата на живота ми все още е така затрупана,
скоро просто ще се обърна и ще се върна.
А няма много стъпала...
Само два пъти сдържах усилията на краката си да се надигнат и да ме възкачат.
Само два пъти, а ми е толкова прашно, на тия дървени прогнили стъпала...
И то да беше права тая стълба, а тя се вие,
и виждам, че къса е, но виждам само педя пред краката си.
Търкам подметки, въртя се, и прах... прах... а обувките ми вече цели са мръсни...
Дали да се опитам да се кача на следващото стъпало преди да съм слязла?
Тия дребни крачета могат ли ме въздигнат, когато мислите в главата ми са толкова тежки...
Прах... ...