ПРАТЕНИЦИ НА СЪДБАТА

Преди няколко години започнах работа в една фирма за продажба на енергийни напитки. Отговарям за цялото черноморие. Както за градовете така и за курортните селища. Седалището ни през зимата е в Сливен. Лятото го караме на разменки. Eдна година сезона съм командирован в Бургас другата във Варна. По мое мнение чужденците повече си падат по алкохолния туризъм, отколкото по енергийните напитки. Нооо… никой не ми плаща за такъв род мнения. Плащат ми да продавам напитки, с които са се друсали американските войници преди военни операции.

Завършил съм маркетинг и търговия. Доволен съм. Работя си по специалността. Другите несгоди около годишното чергарство ги преглъщам някак си. Тази година като първата ми се искаше пак да съм Бургас, а не във Варна. На юг има по хубави плажове - защото. Нооо… така решила Съдбата, както казваше едно мое отдавнашно гадже силно пристрастено към тази думичка. Беше изчело къде що може да се прочете по въпроса. Хубаво момиче, но влезеше ли в някаква тематика… задълго потъваше в нея. И нямаше излизане.

Аз тази дума я приемам като част от битовите разбирания на по-обикновените хора. Никога не съм и придавал особено значение. По ми харесваше да кажа: „Стечение на обстоятелствата. Закономерност. Или да речем – Съвпадение”. Но винаги бях контриран от нея, че това всъщност били три излишно различни думи за едно и също явление, визуализирано от три различни страни. И ако сме погледнели – продължаваше тя - обемно на това явление то трите думи били съставни части единствено и само на точното понятие Съдба. Нооо… на мен  видите ли ми липсвало въображение. Отделял съм частното от общото абсолютно праволинейно. И ако едновременно с нея сме наблюдавали куб с шест разноцветни стени, то аз с безидейната си тесногръда визия съм щял да твърдя, че е правилно да казваме, как синята страна е на квадрат. Червената е на паралелепипед, а зелената на куб. Което било глупаво защото първо и трите могат да са едно и също или негова част. Второ самия цвят не бил съставна част от пространствения компонент на общото, а само негов взаимозаменяем електромагнитен цветови щрих. И допълваше, че ако гледаме на явлението Съдба както му се полага, то трябва да умеем да гледаме на нещата в присъщата им динамична едновременност. Сиреч едновременно да вникваме и в обема на общото и в плоскостта на частното, което не било за всеки. Особено пък, когато дойдело ред тези подробности да бъдат квалифицирани и наричани с точните думи. Особено пък… ако трябва да са разбираеми от по-широк кръг хора.

Аз пък упорито твърдях, че такава гадина като Съдба не съществува. Заставах твърдо зад идеята, как ние сами управляваме това, което ни се случва. Тя казваше: „Прав си -  само от части”. Според нея Съдбата е реално природно явление имащо по-особен пространствен формат на асоциативна визия, присъщо по-скоро за Неевклидовата геометрия. Но, за да бъде видяно трябва да не си квадратен в мислите си защото всъщност квадрата бил двумерна фигура, която можело да бъде изобразена дори само в една единствена равнина – например лист.

Аз не спирах да се противопоставям. Твърдях как това нещо наречено Съдба е отвлечено понятие. И не е нищо повече от една дума, разглеждана единствено и само като част от лексикалното ни богатство. Без тя-думата или то-понятието да има по-дълбок физически или научен смисъл. Пак според мен съждението ми не бе въпрос на квадратност в мисленето, а на утвърдена от житейската практика научност и приземена общочовешка логика.Тя се опитваше да се аргументира с някакви странни смесици от съмнителни за моите схващания  философски трактати издигащи едва ли не в култ въпросната дума. Аз защитавах моята си  тезата, давайки й примери от философията за причинно - следствените връзки. От математиката, статистиката и дори от геометрията и стереометрията. И то не с какво да е… А с примери, които влизаха в тестовете от световната практика за измерване нивото на човешката интелигентност.

Тук ставаше интересно. Стигнехме ли до стереометрични обеми, философия и статистика и двамата се хващахме като удавник за сламка за едно кубче на Рубик. Най - популярния модел е три по три. То се търкаляше в моята студентска квартира, донесено по случайност с някакъв багаж от къщи. Става въпрос за онова щестцветно кубче с вписани в него девет квадратчета на всяка стена. Съответно по три квадратчета за всяка страна на квадрата. Общо за шестте страни на куба - петдесет и четири квадратчета. Боядисани както казах в шест различни цвята. По тази квадратоглавоблъсканица по някое време Светът е бил луднал да я подрежда така, че всяка стена да се изпълни с квадратчета от един и същи цвят. На мен ми беше подарък от време-оно от един братовчед на татко. Чичо ми  много разпалено твърдеше, как играта с това кубче повишава неимоверно интелекта на хората, които умеят да го подреждат. Е да си призная… Много съм си играл с него, но до времето в което спорехме с онова Старо гадже не съм успявал да го подредя.  

Тя знаеше това. Въртейки многоцветната играчката в ръце я подреждаше набързо за около две три минути и после се подиграваше с мен. Дразнеше ме с думите, как  моето уж научно филосовстване е точно дървения прът в колелото на пространствено ми мислене, който ми пречел да  се справя със задачката. После ме питаше: „ Замислял ли си се изобщо по какъв начин и защо някой има смислен мотив да подреди всяка от страните му в съответната и едноцветност…  и то не за пари, а просто така?” На което аз никога нямах конкретен отговор. Вдигах рамене. Усмихвах се като разсеян двойкаджия, който никога не помни какво е казала предния час госпожата и всеки път се си измислях нещо тъпо от сорта: „ Може би ако е нервак го дразнят различните цветове на квадратчетата по една и съща страна.” И тя пак подпалваше моторетката: „Ти както винаги не си ме слушал. Колко пъти ще ти го казвам това - Тръпката Стамете е в това да си поиграеш за малко със собствената си Съдба. И то държейки я в две ръце и вглеждайки се в нея с две очи. Защото… Защото и тя нас ни гледа с нещо като очи. Ама ти като не си наясно що е това Съдба не можеш да ме разбереш”  А аз, за да я дразня продължавах да ръся небивалици: „ А те думите ако не са от звук – изречени на глас имам в предвид, не са ли само една клиграфия?  И то ми се струва… има много отвлечени думи, които нямат реално съдържание. А са си чиста измишльотина. За мен думите Съдба, Късмет, Куцуз са нещо такова. Ето дето ти казваш за Съдбата. Нито мога да я взема в ръце. Нито има очи, че да я погледна в тях, за да я почувствам както ти твърдиш. Но виж мога да я напиша и на ръка и на компютъра – значи е само една паразитна калиграфия” - след което пак се усмихвах и я щипех за носа.

Обикновено накрая нашите разпалени спорове свършваха с една и съща нейна реплика: „Така твърдиш в момента, защото никога не си се вглеждал задълго в погледа на тези, с които разговаряш. Понякога от очите на някой хора – пратеници на Съдбата наднича самата Тя. И ако си сбъркал Тя ти се мръщи. Ако си на прав път Тя ти се усмихва. А ако иска да те изпита Тя те гледа или лукаво, или студено и безразлично. Не за друго - просто блъфира. Не можеш току така да се докоснеш до нейния лъч информация. Трябва ти топла човешка проницателност и способност да откриваш и виждаш определен вид закодирани послания, които тя оставя на невероятни места. Но откриеш ли лъча-послание  в нечии очи, трябва много да внимаваш с такива хора. Те са в състояние да променят земното ти положение до неузнаваемост.  И престава си нямаш на какво са способни те дори само с присъствието си около теб.”

Еее… то и моята реакция винаги си беше една и съща както и нейното повторение. Хващах и главата от към бузите. Обръщах ги с дланите на двете си ръце. Опирах нос в нейния. Окорвах се на среща й. А после с присмех заявявах, че в нейните очи не виждам подобни лъчи–послания. Нито пощенски картички, колети, електронни пощи или друг род мултимедийни съобщения. Ако трябва да съм честен, виждах само гълъби носещи на крилете си отблясъци от едно топло страстно желание да бъде с мен. И един искрящ стремеж да ме впечатли. Но понеже не успяваше към момента да го стори с някакви конкретни земни дадености, може би се опитваше да ме убеди в съществуването на неща далеч от моите виждания за живота. И в страни на общоприетите човешки разбирания като цяло.

Хубаво ми беше с нея - признавам. Даже много хубаво. Харесваше ми този неин стремеж да проникне на дълбоко в нещата и да ме въвлече в тях. Чувствах как се опитва по същия начин да проникне и в мен, но не успяваше както на нея и се иска и това я дразнеше. Имам много и много красиви спомени от нашата връзка. И както става в такива случаи накрая се скарахме за глупости. Тя не ми даде втори шанс за реабилитация. За мое най-голямо учудване се ожени скоропостижно след това. Не съм разговарял от тогава с нея така по-сериозно. Но нещата, за които тогава сме си говорели, сега като се замислям са се запечатали на дълбоко в съзнанието ми.

Лятото се оказа натоварено. Шефовете искаха повече обороти. В това кризисно време и бум на  all in collusive туристи или такива дошли на алкохолен или пък сексуален туризъм трябваше доста тичане за да продам точно нашите енергийни напитки. Освен другите атракции, които организирахме като музикални и вело-оффроад партита имаме и три четири рекламни коли от прословутата английска марка Мини. Преправени са на мини пикап. Боядисани са в син металик. А в задната част има поставена една голяма шарена кутия-кенче на нашата напитка. Според идеята на рекламомислителите тази самоходна реклама трябва да се разхожда поне шест часа из града всеки ден. Има си и GPS. Не можеш да кръшкаш, паркирайки я някъде сред човекопотока и да твърдиш, как много хора са я видели. Трябва да си минеш километрите. И то само в чертите на града или в курортите. За един два дена да я караш си е тръпка – признавам. Но всеки Божи ден да въртиш в летния зной из град пълен с шофьори от напушени тийнейджъри, нервни гладни бакшиши и сприхави мотористи си е вече тягова работа.  

Малко хора стават за тази привидно лесна работа. Докато дойде сезона смених двама шофьора. Не издържат на напрежението. Или ако издържат се опитват да крадат гориво. Или пък се скатават не си правят километрите и се опитват да превъртат километража с разни шашмалогии. Накрая говорих с шефа. Той обеща две трети от заплатата на шофьора като бонус върху моята и реших до септември да не се главоболя повече с нови хора. И без това имаше много тичане насам натам. Тъй и тъй врътках с другата служебна кола и ми хрумна - защо пък да не бъде с рекламната, я?

И така да си призная малко сам се насадих на пачи яйца с две длъжности под една мишница. Вършех си колкото работа имам по пласмента и после врътках геврека из града и курортите да си докарам километри за бонусчето. То няма лошо, ама нямаше много време за почивка. А за плаж пък да не говорим.

Във Варна имахме служебна квартира в един хотел точно до градските басейни. Шефовете бяха дупе и гащи със собствениците и най-вероятно прегъваха по някоя друга хилядарка на седмица от странични партийни схеми. Имаха на разположение три стайчета. Две с изглед към морето за началствата и някой по-вип гостенин. И моята, която си беше с по-скромна панорама. Нооо… не се оплаквам. В сравнение с квартирата ми в Сливен бе ехеее. Ползвахме и охраняемия паркинг за колата с рекламното кенче. Минито иначе е много атрактивно. Бие на очи и дразни с вида си. Като нищо ще се намери някоя издухана откачалка, дето да и се прииска да му нагъне ламарините след последния запой в някоя чалготека. Или пък на някой нереализиран надупчен от пиърсинги псевдоживописец ще му хрумне  да го доукраси с някой изчанчен графит, изобразяващ изплезен от екстази звероподобен гущер. А то си е нашата рекламна гордост, затова съм съгласен с шефовете - колата трябва да е скатана и да е под око.

И така за да издържа на двойната езда реших да си направя освежителна програмка. Наумих си или привечер или по-често сутрин по плажен пакет рано, рано къде шест да изтичквам по едни стълбици дето са близко до хотела. И по тях та направо на пясъка. Станеше ли девет… да си тегля душ… и ща не ща, да се гмуркам в мелето на жегавия градски трафик с Минито.       

То пък на плажа особено сутрин си се оказа направо супер. Тихо няма почти никой. Е ако не се броят някой друг влюбен. Аааа… и десетината пенсии правещи упражнение за дълголетие сред мързеливи сънени гларуси, които ровят по кошчета с отпадъците от снощните плажни купони. Птици, птици, ама и те по тарикатски са се научили на тънкажните схеми. Като има нещо на лесно и на готово по кофите, що им е да морят крила и да мокрят трътки ловейки риба навътре в морето, а?

Първо ходих три четири пъти през ден, два. Но после нещо много ми хареса и реших да ходя всеки ден.  От вечерта обикновено съм гроги. Особено ако съм имал някоя по тежка делова среща по комплексите. За това по-рядко ходих привечер. И по залез не е зле, но заспивах два пъти от умора. После се събуждам замръзнал от студ. Виж сутрин си е друга работа. Придремвам си на плажа след плуването на воля. Нямаш притеснения. Топлото идва изотпосле. Завива те и няма как да настинеш. Отпусках се идеално и докато дремех много, много не поглеждах кой стои в страни и изобщо около мен. В началото нямах нещо конкретно като район или място. Идвам мятам хавлията къде падне и готово – лягам там.   

Една сутрин обаче изприпквам по джапанковози до морето. Оглеждам терена. Душа едва ли не като котарак търсещ място, за изхождане. Завъртам се в радиус от десетина метра и накрая си зървам едно равно местенце. Горе долу колкото за моята персона. И пясъка, прилежно трамбован. Ще кажеш, че точно и нарочно за мен е направено. Слагам си хавлията. Протягам се за авторитет перчейки бицепси и трицепси пред старците с увисналите месища и веднага влизам в сутрешния си плажен блок. Първо поплувах за тонус на мускулите и после лягам. Брей пясъка под мен плътен! Мисля си тук или лодка с плоско дъно, или някой дебелундер с плоско туловище е лежал вчера. Пък може и няколко дни подред. Хи, хи, хи! Или пък нощеска тук са били двама един върху друг и са спластили пясъка с ритмични си любовни тръпки и движения. Ха, ха, ха! Това последното ми хареса! Пясък трамбован от любов! Казах си: „Ха така - това място ще да е моето! Пу за мен!”

 И така да кажем две три сутрини си ходя вече редовно и лягам на него и ми е много добре. Точен бях като часовник. В шест нула, нула съм си опънал хавлията. А в шест и тридесет след плуването самия аз съм се опънал върху нея. И все на това трамбованото местенце си лягам.  Не щеш ли за нещо си голямото началство ме викна. Имаше семенар на всички дистрибутори в София. Три четири дена беше. И за един ден минах през Сливен, че имах и една друга работа и така близо седмица отсъствах от плажния релакс. Отивам на шестия или седмия ден май беше и гледам… ?! Ха! На моето място, ама точно на моето ви казвам някаква жена лежи. Е! Случило се. Стават такива неща! Мръднах доста по нататък и толкова. Но малко ме гризна чувството за собственост. После се засмях на себе си.

Не знам как е по на горе по ивицата, но под басейните във Варна плажа е доста голям. Дълъг е и е и широк. Както вече споменах сутрин е пустичък. Няма почти никой… И току така някой да ти легне точно, ама пък точно на твоето място… Хмм! Или го прави нарочно, ако те е наблюдавал от преди и иска да те дразни… Или е някакво невероятно съвпадение. Така два три дена. Всеки ден тази жена е на плажа и все на моето място лежи и си чете книжка. Поджапа, поджапа за малко във водата и пак ляга и си чете. Ааа забравих да кажа не само чете и джапа из водата. По някое време сяда по турски изправя си гръбнака и така застава с лице към морето. Затваря очи и стои като йога – ни мърда, ни мига. Към седем и половина си тръгва. Най-вероятно е на работа от къде осем, осем и половина.  След като си тръгне мога да се преместя и да си лежа докато ми позволява свободното време, но е тъпо такава дребнавост пък да проявявам.

Уж нямаше да го вземам на вътре. И не знам какво  ми стана, но една сутрин си викам ще и направя сечено на тази Лелка Къдравелка. Станах по-рано от обикновено. И нали бях съвсем на близо дошляпах не в шест ами в пет и половина. Нямаше я! Ахааа… кой сега е по – така, а?! Сложих си хавлията на въпросното място и отидох да плувам.  Връщам се тя точно пристига. Поглежда ми хавлията и ме поздравява:

-                     Добро утро! Извинете може ли да си отместите хавлията малко в страни сложили сте я точно на моето място – и ми се усмихва любезно.

Аз обаче реших да го играя териториално псе и се закучих.

-                       Ваше ли е това място? Оооо много се извинявам, но на пясъка тази сутринта като дойдох нищо не пишеше. Нито че е резерве, нито някакво име – и най безцеремонно си сядам на хавлията.

-                     Вярно че нищо не пише, но Вие от доста време сутрин идвате тук. Лягате къде ли не наоколо, а виждате, че аз все на това място си седя. Ще е проблем ли за Вас да се преместите?

-                     Че как така лягам къде ли не. Аз три сутрини все на това място си лежах. А Вас изобщо и не съм Ви виждал.

-                     Е имах си женски причини и една седмица че и повече не можех да идвам на плаж. Ще Ви е проблем ли да се отместите малко в страни.

-                     Да за днес точно ще е проблем! За утре не знам?! Но за днес ще е проблем. Виждам, че плажа тук е достатъчно просторен така, че можете да легнете и другаде – и се опъвам на хавлията злорадствайки и тайно я поглеждам.

Тя направи недоволна гримаса и си подреди нещата на около три четири метра от мен. Тогава аз през мигли я заоглеждах. Жена на около четиридесет, четиридесет и няколко години. Доста слаба, но с много хубаво и стегнато тяло. Може би спортистка някаква. С черна и порядъчно къдрава коса. Ако изправиш къдриците и малко ми прилича на главната шефка на фирмата. Иначе нищо особено като физиономия или обща визия. Седна си тихо на хавлията пак така по турски и се вглъби или в себе си или в мислите си. Аз си задрямах и така откарах до девет часа. Нищо повече не си казахме. Като се събудих нея вече я нямаше. Кръстих си я Лелка Къдравелка.

Деня мина много зле. За малко да ми вдигнат колата от едно непозволено за паркиране място. Отървах се с бакшиш от половин стек от напитката. Закъснях за две срещи – трафика беше кошмарен и ще кажеш, че всички светофари се бяха наговорили и светеха специално за мен в червено. Цял ден на един не минах на зелено. Вечерта спах лошо. Поне три пъти ставах да пия вода. Два пъти да гоня някакъв нагъл комар. Убих го. Но след всичките нощни терзания на сутринта се пооспах. Отидох на плажа в шест и петнадесет. Мястото ми обаче бе вече заето. Викам си ахаааа значи ще се правим на интересни. Аз обаче го дадох непокист. Минах покрай нея. Поздравих за добро утро. Постлах си малко по – нататък и отидох да плувам. Тя точно тогава си стоеше по турски и не ми отговори. Но после, когато се връщах от водата ми кимна и ме поздрави. Усмихна ми се много любезно, но на мен ми се стори в първия момент, че това е подигравателна усмивка.  През деня нищо особено. Ден като ден. Имах две срещи в два хотела и после въртях геврека до побъркване и се усмихвах служебно на младежите по кръстовищата и където можех им раздавах флаерчета.

За сутринта си навих будилника за по-рано и на инат пак заех мястото на дамата. Щото мяза на шефката ли що ли…? Но ми се прииска ей така да я дразня. Тя съответно отново ме помоли, но аз не отстъпих. Беше ми криво за оняденшния кошмарен делник и реших да си го изкарам на нея. Видях горчивината по лицето й, но незнайно защо бях горд, че съм отгоре в тази ситуация. Мдааа… отгоре бях само докато изляза от плажа. Още докато стъпих на асфалта ми звънна мобилния и ми отказаха две големи поръчки. После ми се отложи една много важна среща. Не ми остана нищо друго за деня освен пак да въртя километри. И отново трафика бе кошмарен. Поне трима джигити се опитаха да ме блъснат преминавайки в последния момент почти на червено по кръстовищата. Светофарите и те не бяха на моя страна. Щедро лееха алените си вълни точно пред мен. А едно нафърцурено блонди включи на един от тях на задна и щеше да ми се качи на предния капак. Добре че зад мен нямаше никой и успях да и избягам. Отидох да я питам какво прави. Тя ме погледна с влажно-романтичния си поглед изпълнен с искрящ инфантилен блясък и непринудено почти като механична кукла Барби заяви:

-                     Извинявай, сладур, сбърках дупката. Лоста ми има нова топка. Сигурно го подхващам неправилно отдолу и греша нещо при скоростите.       

Какво да и кажеш на такава? Да си подхваща правилно топката на лоста от горе ли? Каквото и да кажеш едва ли ще те разбере. Преглътнах и тази ситуация. И така няколко поредни дни си правехме сечено с въпросната жена. Всеки път когато и свивах номер, за да и заема мястото, деня и най-вече шофирането ми се превръщаше в кошмар. Светофарите задължително ги хващах до един на червено. В един момент имах странна алюзия, как всички светофари са от женски род - светофарки. И всичките те по незнайни за мен причини едновременно са в месечния си цикъл. И то точно когато на мен най ми се иска… да премина през тях. Също както като си планираш някой дългоочакван  уйкенд с гаджето и тя вземе че „цъфне” непредвидено и не в графика си. То светофарките остави ами излизах ли от малка уличка, никой не ми даваше път и си висях тама като есенна шушулка по десетина минути. Ма какво се чудя, то нали и уличка е от женски род, като оназ там дето все ми сядаше на мястото.

Колкото и да не съм суеверен започнах по някакъв начин да свързвам факта, че когато правя на пук на  жената от плажа после целия ден ми е кошмарен. Особено що касае шофирането и най-вече червеното на светофарите. А когато тя успееше да си заеме мястото всичко си вървеше в нормата. После обаче си казах как това е невъзможно. И така петнайсетина дена. За всеки случай реших да наблюдавам потока от събития. Съвсем трезво се опитах да сравнявам дните. Тези в които я дразнех… С тези, в които ме хващаха добрите и умишлено отивах по късно, за да и отстъпя мястото без разбира се да го правя като реален жест. След анализа според мен всичко си беше на кантар. Можеше да се каже, че има нещо. Но не бе изключено и да е чисто и случайно стечение на обстоятелствата.

В един от почивните си дни реших да си направя нещо като мъжки пикник и да пия по една бира с един познат под открито небе. Той ми е почти колега. Менажира пласмента на популярна бира от централна България и уж ми се води приятелче. Голям фен е на нашето наточено рекламно Мини. Понякога му го давам да врътка из града, ако много съм се скапал. Или ако искам да се скрия за час два от началството. Нали имаме GPS на колицата и те винаги могат да ме засекат, ако в работно време много се застоя на едно място. 

И речено сторено. Той взе някое друго кенче бира от представителните си. Аз купих пържена цаца и картофки. Към осем вечерта се паркирахме на едно готино място над града. Гледаме осветеното сити и аз му разказвам за това, как като се заинатя на Жената от плажа и всички светофарки ми светят червено. Той обаче не ми повярва. Бъзикна ме: „ Абе стига бе! Светофарки в цикъл! Глупости! Просто в определени дни те гони Куцузлука. В другите дори на Куцуза му писва от теб.Тегли ти една майна и отива да се излежава някъде на плажа и да се драчи и да куцузи някой по-свестен човек. И тогава в тези дни всичко ти е ОК”.  Аз обаче продължавам да го навивам как нещата не стоят точно така. И продължавам да държа на тезата си, че има някаква зависимост между отношението ми към тази жена и това колко ще ми върви после през деня.

Накрая решаваме да си направим опит. Аз няма да се появявам една седмица на плажа - изобщо. Три пъти през сутрин той ще ходи да и досажда, заемайки мястото й. После заедно се мятаме на Минито. Три часа кара той. Броим. Колко светофари са били на червено докато кара и колко не. Сменяме се – карам аз. Пак броим червените светофарки. След това сравняваме и си правим изводите. На другия ден никой от нас не се появява на плажа и пак караме в същия порядък. Ииии после пак броим по същия начин. И така както казах по три пъти едната програма и три пъти другата. Ами малко работата еее… мъже без работа. Но то иначе с тази криза съвсем ще изперкаме. Трябва да има и някакъв емоционален мотив в ежедневието. И за това го правим на вързано. Стек кенчета от неговата бира срещу стек кенчета от моите напитки. Който спечели взема стекчето залог на другия.

Еее… спечелих! И той сам също се убеди в това. Щом и седне на мястото трите часа дето ги кара той - само червени светофари. И то почти без откат. Е хайде да не е на сто процента. Има там три четири пъти мина на жълто. И най-много един два пъти да речем на зелено. Но с мнооого големи клизми във времето за преминаване. Иии… с голям риск да залепне на някоя камерата за честитка. А аз нали цяла седмица не съм се закачал с нея, седнех ли да карам - няма проблем. Нормално си е всичко. Има зелено, има червено, има жълто.  Съответно в деня в който Марио не е ходил да я дразни, няма разлика кой е зад волана. И при двамата всичко си е  ОК.   

След едноседмичния експеримент започнах съвсем тенденциозно да я наблюдавам макар и тайно. Винаги много старателно си правеше упражненията. Поинтересувах се в нета - това било медитиране. С него ставали някакви хубави работи в тялото и мислите на човека, който го правел. Ами така пишеше. А как е всъщност не зная. Не мога да седя по турски. Интересното е че когато тя успееше да заеме това трамбовано местенце излъчваше доброта и блаженство. Лицето и ставаше гладко и сияеше красиво на сутрешното слънце. Тялото и застиваше в каменна статичност, но мускулчетата по ръцете и бедрата и потреперваха от време на време. Струваше как нещо се опитваха да ми говорят. Тогава и дадох и друго име Лелка Хубавелка. В интерес на истината обаче през времето на нейните непомръдващи пози през ума ми минаваха много интересни мисли и идеи. Дори от този период са най-интересните ми хрумки за рекламни проекти и кампании. Връхлитаха ме ай така сякаш носени от сутрешния морски бриз. И то само докато тайничко я поглеждах. В това си състояние бе нещо като красиво женско вдъхновение, с което се заяждах едва ли не по тинейджърски.

  Честно да си призная аз нямаше да мога да се държа като нея. Когато и заемех мястото тя реагираше привидно много спокойно. По лицето и се изписваше само съжаление и горчивина. Нито веднъж в жестовете и или в погледа й не открих злоба или желание за мъст. Всеки път кротичко, но настойчиво ме помолваше да се преместя. А аз нали съм голямата работа и си бях заложил някакви изследователски задачи се сепвах или и отговарях грубовато, оставайки си демонстративно на място. Тя вместо да започне да спори или да настоява навеждаше смирено глава и отстъпваше с думите: „Приятен ден!”. В последните дни дори започнах да се замислям дали пък е искрена с това: „ Приятен ден!” ? И дали не ми казва едно, а всъщност вътрешно да ме кълне по този начин. И после за това да ми се случва всичко това през деня. Еее разбираемо де! И аз като всички нормални хора търсех вината и причината за случващото си с мен първо извън самия себе си.

Беше ден, в който пак бях станал рано. И от ново на пук бях заел трамбования участък. С гордата тежест на собственото си самодоволство се излежавах на мястото превърнало се едва ли не със статут на Голанските възвишения. Високите хълмове в Арабията. Онази спорна вододайна зона дето Израел е завзел по време на шестдневния въоръжен конфликт  от Сирия.

Всичко си се повтаряше така както се случваше всеки ден от началото на нашата си териториална война. Върнах се от плуването. Задрямал съм с обърната глава в противоположната посока на тази, в която тя си бе поставила хавлията. Събуди ме детска глъчка. Отворих очи. А то циганета на тумба вършееха из пясъка с една топка по-надолу по плажа. Играеха си. Когато групичката наближи забелязах, че не просто си играят. Минавайки покрай местата на малкото посетители в заучени закачки с отработена хореография, ала тука има тука нема, всъщност тарашеха хавлиите и чантите на нищо неподозиращите хорица. Уж топката падаше близо до хавлиите и две от циганетата се сборичкваха за нея. Третото отиваше да ги разтървава и тогава с мълниеносни движения бъркаха в чантите и пускаха каквото прискрипят в банските си. После едното от тях изтичваше до края на плажа скриваше се зад една обърната лодка и пак се връщаше. Настръхнах, но нямах намерения да се правя на ченге или съвестен гражданин. Само си прибутах мобилния и ключовете за стаята на сигурно място под хавлията. Аз друго и не носех – ни документи ни едри пари. Имах обикновено една банкнота и някой и друг звънков лев.  Тумбата стигна и до мен. Аз се поизправих, озъбих им се здраво и им казах да се разкарат и да си правят номерата другаде.

Точно се канех пак да си лягам и видях как купчината темпераментни мургавелковци се насочва към жената, с която воювахме за съкровеното място на което лежах в момента. В радиус от двайсетина метра освен нея нямаше други хора. Тя се беше изпънала в обичайната поза – седнала с изправен гръбнак и кръстосани по турски крака. Вече от опит знаех, че когато е в такова състояние някак си се изключва и ни чува, ни усеща нещо от това което става наоколо. Както казах имах подозрението, че от тук отива направо на работа и най – вероятно в чантата си носеше документи пари и предполагам другите още там дамските анджиклами, които едва ли бяха евтини. Подвоумих се за секунда, но реших, че териториалните ми селските задявки за половин квадратен метър пясък насред  сто декара плаж са смешна работа. Крали са ми документи. В Сливен крадлив електорат дал Господ. Пък и всичко между нас с жената си беше на основата на някакъв си вид  закачка, а не кръвна вражда. Реших да действам.

Скочих на момента. Втурнах се към тях. Но заради секундата размисли малко закъснях. Авангарда им достигна до жената преди мен. С жонгльорско майсторство разиграха постановката с топката и после и понесоха плажната чанта продължавайки нататък. Тя не помръдна. С три скока настигнах единия и с един удар зад врата го проснах на пясъка. Те не бяха много големи по възраст. Някъде около четиринайсет максимум до шестнайсет години. Но на ръст изобщо не лъжеха. Явно някой ги използваше че са малолетни и не могат да бъдат съдени. 

-          Шо ма биеш ма бате – простена този от пясъка.

-          Кажи на ортака си да пусне чантата защото ще ви прибия всичките – изкрещях в лицето на хлапето.

Водача на тумбата явно ме чу. Изсвири и този дето носеше чантата я подхвърли на най–отдалечения от групата, който вече бягаше в посока на лодката. Чантата полетя във въздуха, но беше разкопчана. Съдържанието в нея мобилен, портмоне, четка за коса, влажни кърпички, очила и всякакви разни дамски неща се посипаха по пясъка. Хвърлих се към портмонето и мобилния и там около двете ценни неща другия, който се опитваше да ме изпревари отнесе два бързи тупаника от моята персона. Прибрах най-важната част от плячката. Застанах стабилно на крака и се озърнах. Хлапетата явно имаха по–сериозна подкрепа защото най-нагло ме наобиколиха. Единия даже ме заплаши:

-          Не се бъркай ще пострадаш. Теб нали никой не те е закачал?

-          Мен не, но гаджето ми да  - отвърнах аз и заех наежена поза.

После обаче се огледах и видях, че съм далеч от моя мобилен и хавлията си. Той не се виждаше, но си имаше съвсем реална опасност да остана без телефон. Или най-малко да ме накарат да се бия и за него, за да не ме върнат с хилядарка назад в личния бюджет. Вече си правих сметката, как мога да пробия обсадата и да стигна  най-бързо до мястото си.  В този момент от зад на циганския обръч налетяха двама здрави младежи. Всеки си събори по един от мургавите дангалаци на пясъка. Онзи с чантата хукна към обърнатата лодка. Четвъртия отлепи към вълнолома. Чудех се кой да подгоня и докато се чудя нещо червено прелетя покрай рамото ми и удари грабналия чантата в гърба събаряйки го на пясъка. Обърнах се и видях спасителя да тича и той към нас. Червеното нещо беше пластмасовия му спасителен буй. С много отработени движения тримата майстори на плажния крадлив цирк бяха вързани с въжето на спасителя. Аз настигнах четвъртия и го доведох. Петият дето го бях цапардосал в началото така и не успя да се съвземе от неочакваната за трупата ситуация.

-          Ама ние не искахме да крадем ма бате! Само искахме да се закачаме с лелката – прохленчи единия.

-          Тез ги разправяй на баба ми – сепна му се спасителя – и започна да му тараши из банските.

-                     Мисля имат нещо като складче зад онази лодка – посочих аз по посока на  вълнолома и видях как две никак не малки фигури се измъкват от там и бягат в противоположна посока.

Бармана щом ги зърна, веднага се обади на някой по телефона и след има няма петнайсетина минути петима здравеняка с черни фланелки и уоки токита на коланите доведоха и другите двама бегълци. Не се занимавах повече. Момчетата от плажа благодариха и казаха, че те поемат от тук нататък. Изкоментираха още как тези били някакви гастрольори, защото на варненския плаж концесионера бил много гъст с някаква силова групировка. И такива показни кокошкарски методики на кражби не се допускали. Казаха още, че тукашните цигани само продавали царевица банани, морски накити и рапани, но не пипали от плажуващите, защото знаели какво ги очаква.

Поех си въздух, за да си отдъхна. Обърнах се към жената, с която спорехме за прословутото вече Голанското възвишение. Исках да и подам мобилния и портмонето. Вече не беше в онова отнесеното състояние. Усмихваше ми се много топло. Клатеше обаче в отрицателност показалец и глава. Погледите ни се срещнаха за първи път и тя каза с престорена укорителност:

-          Гадже съм Ви била, а? Вие така ли винаги се карате за територия с гаджетата си?

-          Не винаги, но понякога за по-топлото место на постелята имаме хър, мър – усмихнах и се и аз.

-          Гадже, а? Борба за пясъчната постеля, а? Ами ако Ви чуе съпруга ми какво ще стане, а?

-                     Извинявам се. Не исках да Ви обидя, че Сте ми гадже, но ситуацията го налагаше – реших да се интегрирам в закачката и аз, подавайки й телефона и портмонето.

-                     Защо да Сте ме обидили? – зачуди се съвсем на сериозно тя.

-                     Ами едва ли съм толкова желана партия за гадже. Поне така както до тук се представям.

-                     Вярно е това. Но след тази случка… може пък вече да имам по-друго мнение за Вас.

-                     Дано да е така. Искате ли да Ви помогна да съберете… - и без да конкретизирам посочих с пръст разпиляното по пясъка съдържание на чантата и.

-                     За дамския супер маркет на Величка ли говорите? – попита тя с усмивка, повдигайки празната си чанта – Помогнете! То Вие вече достатъчно ми помогнахте щом телефона и документите са ми в наличност. Другото все ще му намерим колая.     

-                     Дано да е така! Все пак направете си някаква проверка. Може да липсва нещо ценно.

-                     Така като гледам всичко си е на място и то благодарение на Вас. Наистина много Ви благодаря.

-                     Е за нищо. Но предлагам вече да се запознаем официално. Аз се казвам Стамат. Приятно ми е – и й подадох ръка.

-                     А аз се казвам Величка и на мен ми е приятно – подаде ми и тя ръка и се здрависахме.

-                     Ако не възразявате мога да ви поканя на това съкровено за Вас място. Днес пак Ви го отнех – направих жест усмихвайки се съпричастно.

-                     С удоволствие ще приседна на него, защото след малко трябва да тръгвам за работа. А това място ми дава сила да се справям с трудностите. Днес е по-специален ден за мен и може би случката не беше случайна. Може би ще ми предстои още една буря и на работа. Но ще трябва да се справя поне докато медитирах това ми се свидя, че ще бъде.

-                     Е който може гледа. Аз лично виждам само какво става около мен. А какво толкова бурно се очаква от този ден, ако не е това някаква велика тайна разбира се  - полюбопитствах аз.

-                     Трябва да предавам един проект, който разработвам половин година… -  виждайки въпросителността в погледа ми тя поясни - Работя в компания за контрол на светофарните уредби. Преди година спечелихме конкурс като подизпълнители на една голяма пътностроителна фирма за няколко възлови кръстовища с много сложна схема на пропускливост. Днес в десет и половина ми е презентацията и защитата на софтуера. Шефовете ми позволиха да отида малко по-късно на работа, за да съм свежа и да мога да си защитя добре проекта. В един момент се оказа, че от моята защита зависят доста пари, които ще постъпят във фирмата.  

-                         Е това е много отговорно. Я сега да попитам като ангела в онази реклама за сладолед по телевизията… А вие като имате толкова сериозен ангажимент защо сте все още на плажа? И къде е този проект. Не виждам рулони с чертежи или голяма папка за някакви проектни схеми.

-                     Точно за това си позволих днес да остана малко повечко тук. Много обичам морето! Дава ми някаква сила неговата стихия. И без значение дали е бурно или спи под гладката си прозрачност, застана ли пред него ме успокоява. Ееее те рулоните с чертежите са накрая при самите изпълнители, които ще го строят. Вече всичко което е проект се предава в електронен вариант. А ето тук е събран целия ми шестмесечен труд – каза гордо тя, бръкна в чантата, извади си от там козметичката и се зарови в нея.

-                     Ехаааааааа това де не е някаква топсекретна разработка и да Сте си я скрила като микрочип под огледалото на пудриерата? – пошегувах се аз, но като видях широко отворените и очи и бързо пребледняващото и лице ми стана ясно, че нещо не е наред – Проблем ли има някакъв? – попитах, но не получих отговор веднага.

-                     Не знам, но се притеснявам, че не мога да си намеря флашката – отвърна сконфузено тя.

-                     Еееее да не би да не сте я сложила там, ами някъде другаде?

-                     Не съм я слагала другаде. Тази сутрин я пуснах съвсем умишлено в козметичката си, за да не я търся по женския начин - с изсипване на цялото и съдържание пред комисията. Ама да не би това дето тези момченца го спретнаха тук не е било заради нея? – попита нервно тя.

-                      Не ми се вярва. Много параноично ми звучи. То тя козметичката най-вероятно е била отворена. Защото Вижте там в пясъка сме пропуснали някакви неща ми се струва -  и й посочих към мястото около, което се сборичкаха спасителя и онзи дето бягаше с чантата.

-                     Даа това ми е едната спирала…

-                     А това? – попитах аз повдигайки още нещо от пясъка.

-                     Не! Всъщност да! Това ми е четка с гланц за устни. Но е в малко по-плоска и екстравагантна опаковка.

-                     Добре! Не се притеснявайте! Ако наистина Сте сигурна, че Сте я сложила в чантичката с помадите да потърсим таогава – предложих и охотливо.

-                     Може да – много притеснено отвърна тя – ще Ви бъда много благодарна, ако не Ви бавя или затруднявам да ми помогнете. Не се ли явя днес с проекта - не знам какво ще стане с мен! Нали Ви казах. От този мой проект зависят заплатите на много хора и печалбите на шефовете разбира се, което е по–притеснителното – завърши тя и двамата застанахме на колене и започнахме да ровим в пясъка.

След двайсетина минути пресяване на пясъка нищо не отрихме. Жената все повече започна да пребледнява. Търсих начин да я успокоя и попитах:

-                     Добре де… нямате ли някакво копие някъде? На компютъра в къщи например. Или на пощенската кутия?

-                     Имам на лаптопа… да! Но съпругът ми замина сутринта за София и го взе със себе си.

-                     Е не може ли да му се обадите да изпрати файла или файловете по някакъв начин?

-                     Не знам как ще го приеме. Дори компресиран файлът е много голям. Пък и ние двамата не сме в много добри отношения. Аз напук използвах неговия лап топ, защото той отказа да ми купи по-мощен компютър. Моя личният е слабичък за проект като този. А той ме предупреди, че не е съгласен да работя в къщи. Закани се като свърша работа че ще ми изтрие файла защото е голям и бавел неговата работа. Може даже вече да го е изтрил. Знае, презентацията ми е днес. Видя как снощи свалих всичко като готов продукт на флашката. Не ми се ще да обяснявам в подробности, но той иска в къщи да съм само домакиня, а не работеща жена. И сега ако му се обадя какво се е случило най-вероятно ще е или много зает или извън обхват. Но във всички случаи няма да ми съдейства. Или пък ако се съгласи ще ме затрудни и изнерви максимално докато свърши работата.

-                     Съжалявам! – замислено произнесох аз сещайки се, как и аз се държах на времето по подобен начин с едно мое гадже – Значи казвате ще е добре да се справим сами?

-                     Така излиза – отвърна ми тя и пак се зарови в пясъка.

Поровихме още петнайсетина минути. Нищо. А времето напредваше. До десет и тридесет имаше не повече от час. Ясно беше само с ровене нямаше да стане. Трябваше да се измисли нещо по–така. Жената сякаш ми прочете мисълта и каза: 

-          Май няма да успеем точно така… поне за времето с което разполагаме – и прехапа устни.

-                     Е може пък да ни се отдаде… или казвате да починем пет минутки и да помислим дружно, а? - предложих аз.

-                     Мисля си, наистина е добра идея - това да помислим дружно – поклати тя глава и после попита – Стига да Сте съгласен да ви включа в задружно мислене?

-                     В задружно мислене ли да ме включите?

-                     Да! Защо не вярвате ли че може?

-                     В задружно пеене съм участвал в детската градина. В задружно пиене съм участвал като по-голям, но в задружно мислене струва ми се не съм се пробвал до сега – захилих се на собственото си остроумие, но виждайки, че жената изобщо не реагира на плоската ми шега застанах сериозно -  Не знам дали вярвам или не, но ако не боли и няма да ми стане нищо, не възразявам да опитам. Щом това ще Ви помогне.

-                     Определено няма да Ви заболи. Може да се почувствате странно, но в никакъв случай няма да Ви заболи. И да наистина може много да ми помогнете!

-                     Ами добре тогава! Да го направим. А аз какво трябва да правя?

-                      Нищо стойте си както ви е удобно. Но ако Ви дойде някоя мисъл която смятате, че може да ни е от полза в тази ситуацията последвайте я. Тя ще ви отведе до решението на проблема.

-                     До решението на проблема или до самата флашка? – направих се пак на остроумко аз и я погледнах - Да си последвам мисълта ли? – и виждайки я, че кима утвърдително продължих – Добре ще я последвам тази моя полезна мисъл. А Вие какво ще правите в това време?

-                     Аз ще медитирам!  Това място от което тръгна всичко около нашето запознанство нали ще ми го преотстъпите за малко? – и ме погледна със сериозност на която чак се зачудих.

-                     Да разбира се! Заповядайте! – направих жест с ръка – А нали вече можем да минем на ти?

-                     Благодаря Ви Стамате! Да няма проблем да минем на ти – отвърна тя, взе си хавлията и се заприготвя да заеме позата в която вече бях свикнал да я виждам. 

-                     Нали не необходимо и аз да мижам по турски за да мислим дружно? -  реших да се пошегувам отново аз.

-                     Не! Не е задължително. Това не е седене по турски. Поза лотус се нарича. Особено ако не знаеш как да го правиш, по–добре е да не го правиш. Ти си мисли по нормалния начин, пък аз ще се опитам да направя мисловното ни сдружение – и затвори очи.  

-                     Доообре ти си помижай и си помисли с мене дружно пък аз докато си седя тук недружно ще си поровя още малко, за да не скучая – усмихнах и се аз с надеждата да я поуспокоя, въпреки че знаех, как не ме вижда и чува вече.

Но и на мен взе да ми става притеснено. Как се търси компютърна флашка на терен от петдесетина квадратни метра в пясъка. И то на място където е имало гоненка и борба. Да търся игла в купа сено ми се стори в момента по-лесна задача за изпълнение. Взимаш един магнит и готово.  Ама си казах като на автошега: „ Какво съм се размислил толкова. Вече има кой да отговаря за задружното мислене, я да си ровя там.” И докато си рових в един момент се почувствах много интересно. Някакво невероятно и трудно обяснимо състояние на мозъка си усетих. Как да го обясня я… Може би не точно на мозъка, а по-точно на мислите чувствата и спомените в него.

Викам си тази наистина нещо ми прави и си представих как в момента се е изправила и ме гледа втренчено. Или пък как маха към мен с ръце правейки страшни и мистични движения или нещо подобно. Поглеждам към нея – седи си жената както винаги до сега съм я виждал да си седи.

Пак се заравям в пясъка и напрягам взор. И щом се захванах със задачата и пак ме полазва онова странно усещане.  Все едно някой ме подхваща с две нежни шепи от долу под тила на главата. Шепите обаче са много особени. Хем са от жива плът, хем пък са прозрачни и преминават през черепа ми като прозрачни призрачни сенки. Мозъка ми си остава на мястото в главата ми. А шепите се движат нагоре и изваждат навън от него само мислите чувствата и спомените ми. Поставени в тази си странна извънгабаритност спомените мислите и чувстват ми започват сами да функционират водени от нещо друго, което не е моя собствен мозък. А той на пук на всички мои представи за нещата участва, но само в диалог с ръцете, които са го поставили в това състояние. И за мой ужас изпада в някакъв автономен унес. И започнаха да ми излизат като картини много от нещата, които съм преживял напоследък. Повечето бяха свързани с тази жена и с плажа, на който в понастоящем бях.

 Например моментите, в които тайно я наблюдавах. Или си мислех нещо конкретно за нея. Получаваше се като връщане на лентата на моментите ми тук на плажа. На пасажи! И понякога в обратен времеви ред. И най-интересното мислите и картините в тях се лееха и приплъзваха много леко. Също като снимки върху тъчскрийн екран. Да! Ето ме тук. Идвам и лягам на хавлията. Плувам и си мисля, че пак съм надхитрил жената. Гледам циганетата, които атакуват багажа й. Да! На забавен декаданс чантата полита във въздуха и нещата и се посипват върху пясъка. Падат мобилния, портмонето. Пада и козметичката. И тя като чантата е отворена и от нея също се посипват неща. После борбата на спасителя с онзи дето бягаше с чантата. И тъкмо се рея в самотен унес насам натам насред извънмозъчните си  мисли и присъствия и чувам някой да казва над главата ми:

-          Какво загуби бе младеж? Накит, чшсасовник или ключшса за колата?

-                     Нищо от това което питаш – отвърнах аз без да се обръщам, само поглеждам към краката на този, който наруши витаенето ми из необятното и си довършвам мисълта – флашката за компютъра си загубих. Защо?

-          Какво за компютъра…?

-          Флашката! – отвърнах и се обърнах към досадника, за да му погледна лицето.

Беше възрастен човек около седемдесетте. С много бяла коса. С порядъчен загар, раздърпана фланелка и стара нескопосана татуировка на морска сирена заровена в косматия му крак малко над глезена.           

-                     А добре! Търси си тогава. Не го знам какво е това, за което ми говориш – и се запъти към кръглия плажен бар не далеч от нас.

Не съм физиономист. Но помня гласове. Това чукане на езика и странната съгласна между ч,ш,с ми се строи, много интересно. Как ли го докарва това Ч точно между три звука пък? Затормозих се за малко, но после си казах, че това с нищо няма да ми помогне да намеря флашката и продължих да си ровя в пясъка. И като се поуспокоих загледан как при всяко загребване сипкавото жълто изтичаше между пръстите ми, мислите и спомените пак потекоха с онази пияна лекота от преди малко.  И сред тях изникна едно изречение – не беше като истински глас. Или по точно до някъде беше мисъл и до някъде глас. Много интересно и нечовешко даже. Имах чувството как някой повтаряше една и съща мисъл в главата ми: „ Честито чичо Пенчо, честито чичо Пенчо, честито чичо Пенчо” И най-интересното бе как всяка реплика беше като мисъл, а само онова чукащото се Ч,Ш,С беше като звук.  И така това не спираше да ми звучи в главата. Стана даже дразнещо и ма хвана офтиката.

 Отворих очи и видях, че стоя на едно място. И като малоумен дебил с дясната си ръка и изпъната длан успоредно на пясъка махам наляво надясно. И защо правя това вместо да ровя с пръсти и да търся както се търси в пясък - е питай ме? И тогава се приплъзна една картина спомен от някъде, в която някой в далечината правеше същите тези движения точно като мен сега… и се сетих.

Както вече казах, няколко пъти идвах на плажа преди залез. Да се изкъпя и да подремя. Тогава освен птиците плажните котараци от съседните заведения и закъснелите посетители като мен, наоколо имаше и няколко мъже с металотърсачи. Те точно така си движеха ръцете докато сканираха пясъка най-вероятно за загубени метални неща. И ми просветна. Ми да! USB куплунга е от метал. Вътре във флашката спойките макар и малки са от калай. Металотърсача би трябвало да ги засече. Скочих зарадван, но после се самоукротих. Тъй то! И къде ти рано сутринта металотърсач. Онези тарикати идват вечер. Уреда може и да свърши работа, но от къде да го намеря? И си казах Стамате я си рови поред, че и без това няма много време жената. Пък каквото и било писано това ще бъде. 

И продължавам чинно да си ровя и да се правя на жив търмъкоситогрейдер. И пак се отпуснах. И пак онези външни извън черепни мисли започнаха да се движат като по екран на айпад. И пак все едно изпаднах в някакво реене. И се виждам от страни как дремя на хавлията си. Ха, ха, ха! Да! Това съм си точно аз. И после тъчскрина ме вкарва в една иконка която съм си пак точно аз. И вече от вътре от самия себе си гледам ниско по хоризонта на пясъка. И си представям че съм във пустиня, а това са дюните и виждам една татуировка. Ей така сама татуировка във въздуха без под нея да има тяло подскача и да се заравя до половина в пясъка. Запомнил съм я защото ми стана много смешно. Беше на морска сирена пък плуваше не във водата ами в пясъка. И после, и после… се понасяше над него. Да тауировката беше нескопосно направена и много подобна като тази на дядката дето преди малко ме заговори. Спомена не спря обаче до тук. Някой като, че ли отмести по екрана спомена-клип с татуировката в страни и на негово място ми приплъзна друга подвижна иконка, как някакъв сив силует в сянката на плажа се навежда взема нещо от земята и казва с доволен глас: „ Чшсестито Чшсичо Пенчшсо”. Да и то го казва със същото това дразнещо чукане на езика, с което преди малко дядката ме попита дали съм си изгубил ключшса за колата или чсшасовника. Абсолютно! Този старец дето ме заговори преди малко…това май беше онази същата сянка силует, която работеше с металотърсача тогава на свечеряване. И той така си чаткаше езика най-вероятно в скапаните си зъбни кастанети.

Скочих за втори път. Огледах се. Старецът седнал на бара и с бармана се хилят нещо си. Отидох и аз до бара. Заговорих дядката. Вярно беше същия. Казваше се Пенчо. И имаше металотърсач. Държеше го наблизо - да му е под ръка. За пет лева и една бира се нави да ни помогне. Аз оставих трите си звънкови лева за бирата като гаранция за сериозни намерение. Той отиде някъде и след десет минути се върна с уреда. Погледнах към Величка тя още си медитираше. Не исках да я притеснявам. Не знаех дали флашката изобщо е тук някъде сред пясъците. Всичко можеше да е. Можеше да я е забравила накъде. Или да я е изгубила докато се гримира. Пък и щом и съпруга й е бил против, може и той да й е врътнал някой номер.

Бай Пенчо започна да обхожда района. Точно се беше развихрил и чух зад гърба си.

-                     Мисля че е някъде на три крачки по на ляво по посока на паравана за преобличане – беше гласът на Величка.

-                     Сигурна ли си? – попитах аз и я погледнах учудено - И от къде разбра? – след като не получих отговор на втория си въпрос, повторих първия – Сигурна ли си наистина?         

   А тя още си стоеше в същата поза със затворени очи, но ми отговори.

-                     Да мисля, че съм сигурна. И  то наистина!

-                     Добре няма да питам повече. Бай Пенчо моля ти се, я провери малко по в ляво – помолих го аз.

-                     Щом ти плащаш и ти черпиш - ти поръчваш и музиката – и докато ни споделяше тази общоприета диджей истина… апарата се разпиука.

-                     Ахааа… Тука има нещо! – възкликнах аз.

Стареца се наведе и извади една шнола от пясъка.

-                     Това не е ли женска джаджа за коса? – попита той.

-                     Да това е шнола! Не е това което търся! Я виж пак - виж пак! – настоях аз.

-                     Има още нещо но сигнала е много слаб – обърна се той към мен.

-                     Еее… то метала във флашката не е  много … Опитай, опитай! – заубеждавах го аз.

Той продължи да сканира района около мястото в което излезе шнолата. Имаше пиукане но наистина много слабо. На едно място той се спря бръкна в пясъка и извади флашката. Отбираше си от работата стареца.

-                     Това ли търсиш момко? – попита той недоверчиво, но като ме видя да кимам утвърдително възнегодува – Че то си едно нищо бе! Палстмаска някаква си?! И за туй ли беше целия този зор? Хмм!

-                     Да това е! Ха сега - Честито Чичо Пенчо! - и му подадох една десетачка, която си беше нещо както щатна в скритото джобче на банските ми.

-                     Не бяхме ли се разбрали за пет? – После ме погледна възучудено и попита стреснато - Ама вярно!?  Ти от къде ми знаеш името? Че и лафа ми от де знаеш бе момче? Ти да не си от данъчните?

-                     Не съм от данъчните. И не знам от къде ти знам името! Питай нея. Тя ми го подсказа някак си.  Хайде за старанието пет лева от мен и пет от нея. Нямам дребни ама не ми връщай. Хлал да са ти!

-                     Еййй благодаря бе момче! Това е голям знак от Съдбата. И е много добра поличба. Още от зарана сефте работа, че и на сто процента бакшиш горница. Жив и здрав да си момче – зарадва се съвсем истински бай Пенчо на десетачката и отиде да си получи и бирата на бара.

Взех флашката застанах пред Величка. Тя още си беше в онази поза – На която все и забравям името. Там дето двете ръце са обърнати с дланите към небето, а палеца е поставен на показалеца и средния пръст. При това положение шепата е нагоре като за просия. Наведох се и пуснах флашката в дясната и шепа.  Тя не помръдна, но след известно закъснение стисна силно флашката в дланта си. Лицето и остана каменно но в двата края от очите и надолу по бузите пропълзяха две сълзи.

-                     Е стига де! Недей да плачеш нали всичко се оправи. Спокойно! Сега само трябва да си спокойна и делова. За друго не ти е необходимо да мислиш в момента. Било каквото било. Вече лошото е зад теб.

-                     Не плача! Това е от концентрацията и от връщането ми в нормалното състояние после.

-                     Аааа не плачеш?! Я отвори очи да видя аз! – изкомандвах я на шега.

Тя ги отвори. Бах забелязал че като се усмихва повдига повечко лявата си вежда и тогава го видях. Най-отдолу на кръгчето с ирисите и мярнах нещо черно и извито. Първо си помислих че е някакъв дефект в ириса. После се загледах. Не беше дефект. Беше си шарка вплетена в ириса и приличаше на самотно черно лале небрежно подхвърлено от някого ей така за красота. И то само в едното око - в лявото. За другото не ми остана време да се заглеждам, защото ми стана неудобно да и надничам така надълбоко в очите. Пък и тя ме сепна с…:

-                     Много съм ти задължена за днес! Много ти благодаря – усмихна ми се Величка стискайки скъпоценната флашка в длани плътно доближени до зоната на сърцето и.

-                     Ама бива си го твоето задружно мислене – закачих я аз – все едно сутринта бях гаврътнал три Манхатъна на гладно. Бая ми се въртеше главата. Какво ми направи?

-                     Нищо само се концентрирах – но като видя ироничната ми усмивка, уточни - Нищо не съм ти правила. Не ме гледай така недоверчиво. Просто закачих моето мислене за твоето. После се помолих  да се успокоиш и ако си видял в какафонията къде пада флашката да си спомниш. Но май не се получи така както го исках. Много ти е настръхнало егото и трудно допускаш чужди мисли до твоите и до спомените си.

-                     Настръхнало его ли? Това пък какво е? -  загледах я пак изпитателно – И просто подкачи твоето мислене към моето, така ли? Чакай сега това да не ти е Bluetouth или WIfi между мобилни телефони. Как така просто се подкачи?

-                     Може ли някой друг път да го обясня -  и ме погледна умолително.     

После се изправи, погледна си часовника изпуфтя притеснено и бързо се заоблича. Отидох по настрана да си изтърся пясъка от хавлията и от там се провикнах:   

-                     С кола ли си? Къде ти е презентацията?

-                     Защо?

-                     Еее… как защо ?! Ако ти не си с кола ще те закарам, ако не възразяваш разбира се. Нямаш много време! Вече е около десет без петнайсет. С градския транспорт няма да успееш. Е можеш да си хванеш такси, но аз да предложа…

-                     В един хотел на Златните пясъци трябва да отида.

-                     Охооо… чак на Златните….

-                     Наистина ли ще ме закараш?

-                     Ами ако не се страхуваш да пътуваш до курорта с чужд мъж?

-                     Много ще съм ти благодарна! Ще ти се реванширам! Още не знам как и кога, но ще ти се реванширам и то подобаващо, за всичко което направи днес за мен.   

-                     Може! Колко му е да ми се реваншираш… Да речем – започнах аз и се замислих с какво да се пошегувам за да развеселя обстановката и ей така ми хрумна - например да не ми сядаш на мястото тук на плажа! Става ли?

-                     Еее… за това не мога да обещая!

-                     Брей така ли ? – Подхванах аз пак със заядливия си тон - И защо е толкова важно това място за теб? Я кажи, кажи!? – но като видях  как погледа и бяга насам - натам взех да се правя на дипломат – Добре де докато те карам ще ми кажеш. Може ли така?

-                     Може! Но не знам как ще го приемеш.

-                     Ами ако не мога по друг начин ще го приема като детска приказка. И това с подкачането на мислите и това колко ценно е мястото за теб. И двете са ми много фентъзи - честно да си призная.

-                     Добре, но нека да не е сега, че ми е много напрегнато заради презентацията – помоли отново тя и си и личеше, че е така.

Закарах я до комплекса. Не можахме да говорим много по пътя. Беше и стегнато пък и телефоните ни звъннаха ту моя ту нейния. Деня мина нормално. Свърших си всичката работа, светофарите и те си бяха нормални. Имаше и червени имаше и зелени. Нормален ден!

На сутринта отивам пак на плажа. Бях преди нея там. Сложих си хавлията на спорното място. Тя се появи буквално след минути. Поздрави и все едно нищо не се бе случило, отново ме помоли да се преместя.

-                     Може! Но и аз имам молба към теб.

-                     Ако не е нещо шантаво ще я изпълня – отговори ми тя и ме погледна в очакване.

-                     Първо да ми кажеш как мина презентацията и второ вчера обеща да ми разкажеш как и какво направи всъщност за задружното мислене при откриването на флашката.

-                     Мина супер приеха всичко. Имам да пипна някъде неща тук-таме, но тези претенции са по–скоро за авторитет на приемащите, отколкото някакви реални недостатъци на работата ми. Виж за второто обещах и ще ти разкажа. А ти обеща ако не ти е ясно нещо или трудно го възприемаш да гледаш на разказа ми като на приказка за деца.

-                     Така беше – давай! Разказвай! Днес нали си си пак както винаги на работа от осем. Като гледам времето… ще трябва изложението ти да е сбит разказ.

-                     Днес не съм от осем! Шефовете ми дадоха три дена почивка като компенсация за добрата работа. Ако ти имаш време и не ти е досадно мога да ти разкажа това онова.

-                     Ще намеря време. Знаеш ли вчера имах странното усещане, че ми ровиш из мислите и че ми разлистваш спомените.

-                     Може и нещо такова да ти се е сторило. Извинявам се ако съм ти причинила някакви неприятни, неприятни… - запъна се тя в търсенето на подходяща дума

-                     Е няма проблем. Важното е че твоя метод свърши работа, но ми е любопитно как го правиш и какво всъщност се получава? И защо казваш, че ми е настръхнало Егото?

-                     Не е толкова сложно, но се иска и умение и някакъв опит разбира се. Настройваш се на излъчването на човека, който ти е дал съгласието си да мислите дружно. Помолваш го да се успокои. И се опитваш той да види отново подробно всичко, което му е било пред очите. Когато преживяваме нещо или виждаме нещо мозъкът ни запомня всичко като на лента. Но после ние вадим тези спомени не толкова лесно. И другото, вадим ги с приоритетите на нашите моментно логически разбирания за важност. А субективната логика понякога се разминава с обективните важности, касаещи всеки конкретен човек във всяка конкретна ситуация.

-                     Така значи! Игра го господарка и ме накара да ти търся флашката? Така ли? – погледнах привидно сърдито аз.

-                     Нищо подобно. Концентрирах се и те помолих наум, ако си видял къде пада флашката, да си спомниш и да ми покажеш мястото. Но не се справих добре. Пък и ти не ми се довери съвсем напълно. Имаше си твоя идея как да потърсиш изгубеното и най-вероятно прегрупира спомените си съобразно твоята си логика. Вместо да търсиш мястото на флашката  с ръце, както започнахме в началото, ти потърси друг по-рационален и по–общоприет човешки начин за това начинание. Най-вероятно си тръгнал по друг логически път ползвайки други спомени.

-                     Да наистина видях как чантата пада и козметичката се изсипва от нея. Но видях и спомени от предния ден – и й разказах как съм стигнал до извода, че стареца на бара има металотърсач. А ти за това ли ни насочи с бай Пенчо към район около паравана за преобличане?

-                     Да! И по–добре стана така. Може би след време щях да успея и сама да видя точното място на флашката през твоите спомени. Но вчера времето никак не ни беше в излишък. За това съм ти и много благодарна. Активното ти логическо мислене в този случай помогна повече от колкото моя начин.  

-                     Ееее това значи, че в края на краищата дружното мислене макар и разнородно по своята същност е дало желаните дружни резултати. Да приемем, че заслугите са петдесет на петдесет. От теб идеята и умението да предразположиш моят мозък да си спомни нещата, които и не подозира, че помни. А от мен заслугата, че на висока скорост съм направил анализ на тези спомени и съм измислил свой начин да ги използвам.

-                     Погледнато така - да. Може да се каже - имаше задружност макар и на два гласа.

-                     А за мястото? Нищо не каза! Защо искаш точно тук да стоиш и да се вглъбяваш?

-                     Не знам. Вече имам изграден някакъв усет към местата, в които се чувствам комфортно докато медитирам. Нещо като да си почиваш в удобно кресло е. Или пък като да си в добра компания и да се чувстваш сигурен. Но колкото и да се чувстваш сигурен, ако в компания от петнайсет човека си до този тази или онази, които те карат да се отпуснеш, тогава се чувстваш най-сигурен. И с мястото е така. Не че това което правя сутрин не мога да го направя пет метра по в страни. Мога! Но точно тук се чувствам най-добре. И най-добре се отпускам и си почивам. Не зная защо е така. Просто следвам осезанията и интуицията си.     

-                      А егото ми. Защо каза че е настръхнало? За пръв път чувам такава квалификация за Его!

-                     Не знам така те почувствах. Не си много доверчив човек според мен. Но в интерес на истината се чувствам добре до теб. За разлика от онзи сприхавия твой приятел, който изпрати миналата седмица да ми досажда. Ти си настръхнал от вън, но от вътре си по друг. Още не знам защото не ме пускаш до себе си, но си по-друг от гръмогласния си приятеля.

-                     Ехеее поне десет пъти употреби това чувствам.

-                     Може и паразитна дума да ми е станала вече. Но това е водещото осезание при мен от няколко години. Първо се опитвам да усетя нещата с чувствата си и тогава започвам да ги анализирам.  

-                     Ясно! Жената чувство. А я ми кажи… как позна че се знаем с Марио? Той не ми е точно приятел, колега и познат ми е само – заоправдавах се аз.

-                     Как познах ли? Ми и от луната без очила да го гледам му личи…

-                     Какво…?

-                      Голям фен ти е ! Непрекъснато се опитва да те подражава. И като поза, и като реплики, и като наглост в погледа. Но за съжаление е само една твоя семпла карикатура.

-