ДУМ-ДУМ, ДУМ-ТА-ТА-ТА, ДУМ-ДУМ, ДУМ-ТА-ТА-ТА... Хората се блъскат в Радо и го размятат между себе си като стара опаковка от вафла. Музиката се е превърнала в монотонно барабанене в ушите му. Поти се. Усеща как по небръснатото му лице полазват малки капки влага и го карат да се чувства лепкав и гнусен. Кожата му е настръхнала, а гърлото му е слепнало от засъхнала слюнка. Тълпата от танцуващи и разминаващи се хора го изтласква до някакъв ъгъл на дискотеката. Напипва с потните си ръце хладната, гладка повърхност на стол. Сяда тежко и му се завива свят. Усмихва се. Бялата му, хубава усмивка се показва между рижавата брада и избутва празната физиономия от лицето му. Срещу него танцуват кашони. Смешни са. Всеки човек е кафяво картонено кашонче, всичките различни, всичките еднакви, клатят се и се въртят, огрявани от пъстрото осветление. ДУМ-ТА-ТА, ДУМ-ТА-ТА-ДУМ... Радо сега може да види какво има вътре в кашоните. Ако можеше да ги изсвири сега, само да имаше китара... Ето, покрай него минава една празна кашонка, има красиво нарисувани цветя на себе си, но няма нищо вътре. Колко тъжно. А, един голям и грозен кашон се провира между другите и им мачка красивите ъгълчета... Лош кашон! Радо за пръв път вижда всичко толкова ясно. Как не го е разбирал досега? КАШОНИ!!! Някои имат в себе си книги, подредени на стройни пирамиди, други купища мръсни дрехи, натъпкани така, че да издуват стените им, има прашни, празни, окапани с манджа или гланцирани, разкъсани и загнили... и всичките се клатят под мантрата на монотонната мелодия. Само ако китарата беше при него сега...

    - Радо! – чува далечен крясък oт познат женски глас. Обръща бавно глава по посока на звука. – Знаеш ли от колко време те търся? Къде си си заврял телефона?

    Това е Лора, успокоява се той. Сигурен е, че всеки миг сърцето му ще се пръсне и не би имал нищо против тя да е тук, когато това се случи. Тя е добър кашон – хубав и мил. Кашон, който с топли крака. Това винаги трябва да се цени у хората. Усмихва ù се още по-широко. Вижда, че тя протяга тънката си ръка, за да му подаде бутилка вода. Усеща, че ръката му се вдига, за да я вземе. Пие жадно, но слепените му устни остават сухи. На тая вода нещо не ù е наред.

    - Донесла си ми суха вода! – крещи той към приведената глава на Лора и започва да се превива от смях. Смее се дълго и шумно, но стотиците кашони наоколо поглъщат звука на смеха му и той не може да го чуе. Когато спира, е още по-жаден и изтощен. Вдига отново глава нагоре и вижда, че Лора го гледа строго, докато тънки кичури от красивата ù, дълга коса почти галят лицето му.

    - Тръгвай с мене! – крещи му тя в ухото и красивата мелодия на кашоните излита от главата му. Жалко! Щеше да излезе прекрасна песен. Отпуснато и бавно се изправя и се оставя Лора да го хване под лакът и да го влачи след себе си, проправяйки си грубо път между хората. Те всичките пак са си обикновени. Това го натъжава. Вече не може да поглежда в тях. Откъде ли си е намерил толкова силна приятелка? Жените се обръщат, за да го огледат. Дали го гледат, защото е висок и хубав или защото усещат, че допреди малко е виждал какво има вътре в тях? „Много съм готин!” – заключва и продължава да се влачи след Лора.

     Излизат навън и студеният нощен въздух го удря като леден чук по главата. Замайването му изчезва за миг и на негово място идва глад, толкова силен глад, че му се гади. Обляга се на някаква стена. Усеща, че е мокра, но няма сили да се отлепи от нея. Световъртежът е спрял да се разхожда и удря с нова сила главата му.

     - Пак си взимал нещо! – ушите му пищят и през тях стига високият, сърдит глас на Лора. – Писна ми вече! Някоя вечер просто ще те оставя да се влачиш по улицата, докато не те намери някой просяк, не те обере, изнасили или убие! Или най-добре и трите! Това заслужаваш, Радо!  - той осъзнава, че откакто е почнала да говори, я гледа втренчено в очите. Тя има красиви очи – овални и големи.

     - Знаеш ли, че очите ти са като на Сейлър Муун? – пита я с тихия си алт. – Беше ми любимото детско! Знам, че беше за момиченца, но много го обичах. Казвал ли съм ти?

     - Радо, ти слушаш ли ме изобщо какво ти говоря? Това не може да продължава повече така! Един ден аз просто ще си тръгна! Или нещо трябва да се промени, или наистина си тръгвам! – думите ù стават накъсани и воднисти. Тя плаче.

     - Преди да те срещна никога нямах място за всичките си чорапи. – казва той. – Трупах ги в голямото чекмедже под гардероба в спалнята и никога не изхвърлях скъсаните. Надявах се, че в хаоса на шкафа здравият от чифта ще попадне случайно на някой друг здрав и ще си станат нов, щастлив чифт. – преглъща и обръща поглед, така че да не гледа замръзналата ù от яд и неразбиране физиономия. – После ти дойде в живота ми, изхвърли всичките ми скъсани чорапи, подреди останалите по цветове и ги нареди така, че да заемат половината от шкафа.

     - Какво ли ти говоря?!? – казва Лора вече тихо. – Ти си пиян като свиня! Говориш само глупости! 

     - Оптимистът винаги търси щастие за скъсаните си чорапи! – казва Радо в заключение.

     Двамата мълчат и не гледат един в друг. Дали стоят така секунда или вечност?  Приглушените звуци и гласове наоколо изведнъж са станало тежки и протяжни. Главата на Радо вече е на мястото си. Единствения проблем е, че някой е решил да я държи там с огромен болт, който сега сече мозъка му и стига до врата му. Ушите му все още пищят, но сега светът му се струва чист, ясен и прост. Вдишва дълбоко от свежия, студен въздух и издиша нещо, което лъха на развалена храна и стари обувки.

     - Виж, Лора, – сега тя го гледа в очите. – ти си права. Трябва да си тръгнеш. – гледа я с твърд, но нежен поглед, поне така му се струва. Тя пак плаче. Тя е знаела какво ще стане тази вечер, струва му се. Това е било единственото, което е можело да се случи. Прегръща я през тесните рамена и я притиска към себе си.

     - И аз не съм нищо повече от кашонче – продължава той и усеща как Лора извърта глава. Без да се навежда си представя погледа ù – гледа с недоумение някой луд. Тя често го гледа така. – Моето кашонче е малко и мърляво. Пълно е с вехтории. Пълно е със снимки на хора, които не искам да виждам повече, но не мога да спра да гледам. И колкото и да е тясно, не мога да спра да викам хора вътре. Някои само разхвърлят допълнително и после си тръгват, други се застояват. Там вътре си и ти. Но ти си от хората, които държат да разчистят и преподредят. А аз не искам това.

     - Ти си луд! – тя се отдръпва и рязко го бута към стената. – Ти чуваш ли се? – хваща с две ръце главата си. – Утре няма да помниш какво си ми казал, пак ще ми се извиняваш! – приближава се до него и слага малките си шепи на бодливото му лице. Приближава лице до неговото. – Не мога повече така, Радославе, не мога! – Той гледа как сълзите по лицето ù улавят и отразяват светлината от входа до тях. – Толкова много неща направих за тебе, толкова много от себе си дадох!!!

     - Там е проблемът – не пожела да вземеш нищо от мен. – казва ù тихо той и оставя ръцете ù да се свлекат бавно по лицето му. Стигат гърдите му свити на безпомощни, малки юмруци и започват да барабанят бавно по гърдите му.

     - Мразя те! – изплаква тя. – Ти осъзнаваш ли, че ми съсипваш живота? Осъзнаваш ли го това? – дръпва се рязко. – Не искам да те виждам повече!!!

     Тя тръгва, притичвайки на малки крачки към стоянката на такситата. След няколко секунди ароматът ù си е отишъл от него и той стои сам пред студената безразлична сграда. Не е усетил кога се е свлякъл и сега седи свит, все още подпрял гръб на влажната стена.

     - Братле, къде се загуби? – Стефан е дошъл до него и сега му говори с бавен, мътен глас.

     - Май с Лора се разделихме... пак... – казва Радо без да вдигне глава.

     Чува как Стефан се свлича до него и усеща затопленото му тяло до себе си. После щракване на запалка и аромат на тютюн.

     - Кофти работа, братле! – казва той. – Верно, че тя е бая скучновата, ама чак пък толкова. Кво стана?

     Радо не отговаря веднага. Първо се настройва да чуе гласа си, все едно ще изнася реч, която го е страх да каже на глас.

     - Забелязал ли си, че самотните хора търсят логика на самотата си? – когато най-накрая започва, звучи неестествено тържествено и уморено. – Слагат ù някакви имена, придават ù различни форми, само и само да скрият същността ù – огромна, празна дупка без дъно, която ги кара да трупат още и още в нея. Лора е от тези хора – спретнатите, чистите и подредените. Тя знае какво ми предлага и знае какво иска от мене в замяна. Като търговия, братле! Тя ми прави изненада, аз трябва да ù направя също, щото иначе съм педераст, дето не я цени... Тя ми дава няколко грама от душата си и винаги иска в замяна същата порция от моята... Самотата ражда някаква смрадлива търговия на жестове и чувства. Забелязал ли си? – обръща се към Стефан и го вижда как кима многозначително, докато издиша гъст пушек през носа си. – Лъска ме, облича ме, кара ме да се държа еди как си, да правя еди какво си, така че да пасна на нейната представа за това какъв трябва да съм. Нищо няма да излезе от това, нали?

     - Те не са ли всички жени така? – казва Стефан без да се разбира дали пита или прави заключение. - Недей така, братле! Утре на трезво ще се разберете! От толкова време вече сте заедно – три години ли станаха... Все се разделяте и после винаги се събирате.

    Радо гледа отново безизразно пред себе си. Монологът му е свършил. Изплюл е истината и му остава само да реши дали да я чуе. Знае, че това не е края – обича я прекалено много. Знае, че когато утре изтрезнее, ще забрави, че е постъпил както трябва и ще постъпи както му е най-лесно. Ще му стане мъчно, после ще ù се обади да ù каже, че се е държал като свиня и че не е искал да казва нещата, които е искал да каже. После сигурно ще се сдобрят. После може да решат, че са щастливи, след време да се оженят дори. Той може да се стегне и да стане човекът, който тя иска той да бъде. В крайна сметка какви са му перспективите като музикант-аматьор, би казала тя. Така или иначе сигурно няма да излезе кой знае какво от тези негови глупави мечти. Ще стане сериозен човек с професия и истинска работа, ще има шеф и ще се прибира малко след шест в апартамента, за който е теглил заем. Тя ще го чака, за да му разкаже как е минал денят ù, той няма да има желание да я слуша. Един ден, след години, той ще получи инфаркт, докато се кара на някой свой подчинен, защото е прекалявал с алкохола и лошата храна, и ще умре. И в последната секунда съзнание ще си каже: „Не го живях тоя живот както ми се искаше!”, после ще добави без връзка: „Обичах я!”, а после вече нищо няма да има значение.