Празник
Днес имаше рожден ден. Ставаше на 72 години. Още от сутринта настроението й бе приповдигнато. Свари си чай от изсушената от нея липа, начупи в него малко сиренце и хляб, сложи и две лъжички захар. Днес беше заслужила да се поглези, нямаше да пести отново от продукти. Започна да шета из малките стаички, но от превъзбуда все забравяше какво е започнала да прави и припряно обикаляше наоколо. През цялото това време се ослушваше за звъна на телефона. Беше го пъхнала в джоба на жилетката си, за да може веднага щом я поръсят да се обади. Чакаше Жорко, единственият й внук, да я поздрави за празника. Не очакваше да дойде, знаеше че е много зает. Той работеше в голяма фирма, непрестанно тичаше да върши разни изключително важни дела и нямаше време да пътува толкова далече, само за да я види. Жорко беше много зает.
Спомни си, когато се роди. Синът на сина й. Дотогава не бе и подозирала, че може да обича някой повече от собственото си дете. Всяко лято го оставяха при нея на село. Това бяха най-пълноценните месеци в самотния й живот. Останала млада вдовица, с много лишения и труд успя да изучи баща му. Щом завърши, той отиде в столицата. Там се запозна със снахата, започна работа, купиха апартамент…устроиха се добре. Докато Жорко беше малък, идваха редовно, после посещенията намаляха. Бяха много заети.
По късно през деня реши за всеки случай да замеси любимата на Жорко баница. С точени кори. Когато оставаше при нея на село, все я молеше да му я прави.
Погледна към покритата с каренце масичка. Там стоеше един бонбон, обвит с целофан. Преди две седмици съседката я почерпи за сватбата на нейния син. Личеше си, че е скъп бонбон. Веднага си помисли, че на Жорко ще му хареса – той много обичаше шоколад. Запази му го. За всеки случай.
Денят бавно отминаваше. Слънцето вече започна да се скрива. Цялата шетня през деня я беше изтощила и тя уморено се отпусна на стария диван пред телевизора. Телефонът в ръцете й още мълчеше. Загледа се в любимия си сериал. Цялата фамилия живееха заедно и всички уважаваха и слушаха старите.
Някой почука на вратата. Тя пъргаво скочи, и без дори да попита кой е, отвори. Синът й, снахата и Жорко! Нейният обичан Жорко! Дори и торта й бяха взели! Прегръщаше ги и целуваше, галеше лицата им и повтаряше безспир: „Благодаря ви, дечица! Благодаря ви!“
Старицата трепна и се събуди. Беше заспала на дивана. Погледна телефона и избърса влагата от очите си. „Той, Жорко, е много зает…“
© Юлиана Никифорова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря за хубавите думи, Patrizzia
-
Талант си! Вълнуваш!
-
Благодаря за хубавите думи, Кети Много се радвам, че разказът ми ти е харесал.
-
Всички ще отидем там, където човек се чувства отритнат, ненужен, забравен и пренебрегнат. Прекрасен разказ, написан от добър и талантлив човек!
-
Този разказ не е нов. От преди няколко месеца е - това е първият ми опит да пиша проза... Радвам се, че ти допадна Поздрави!
-
Не искам да го пиша, но ще го направя-В повечето случаи реалността е такава. Разказът ти ме натъжи, но и е, като вид напомняне,че всеки остарява, краят на пътя идва...може и ние да сме това в някой момент...Пет минути,час, ден...може да се дарят, за да се зарадва нечие сърце. Благодаря!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
