Не знам, дали защото наближава баба Марта, или поради края на този гаден работен ден, но двамата преброители, дето ми „цъфнаха” на вратата, ми се видяха като Пижо и Пенда.
Момъкът – блед като пинаколада кокос, ми се стори леко разсеян , а може и да беше подтиснат от безконечното анкетиране на мърморещи и недоволни от живота хора. Очите му гледаха смутено надолу. Проследих посоката на погледа му и видях, че всъщност чертаят сякаш една мислена пунктирана линия по обърнатия наопаки чорапогащник на анкетьорката.
Момата, ако може да се говори така за опънатата като чисто нов „Форд Мустанг„ красавица от Силиконовата долина (тъй викам на Димитровградската фабрика за фолк-звезди и музика, която ме кара да страдам много), прекърши последния ми анализ с култовата реплика:
-Ний звъннайми у кумшиити, `бачи кат видехми, чи няма никуй и ришихми Ся да дойдем при вас...
От цялото това изречение, единствено китайската частица „СЯ”, ми се стори не на място, но преглътнах този внезапен изблик на интелект в името на Световния мир и в частност – този на блока. Иначе, изключвайки всичко останало, момата имаше всички природни дадености да бъде богиня, стига да мълчеше подобаващо...
Не предполагах, че такова безобидно действие като преброяването, може да се превърне в такъв варварски акт на насилие върху моята крехка психика. Обаче факт!
Всичко им казах – къде спим, кога спим, кога ставаме, защо в събота не ходя на работа, колко стаи имаме, защо са по-малко от описаното (при ремонта съборихме една неносеща стена, за да направим гостната по-голяма), къде крия тубите с нафта, дето ги крада от нерегистрирания ТИР на шефа, показах на момата колко е твърдо леглото (усетих, че не иска някак си да си тръгва), извадих даже старите ботуши на дядо, дето ходеше с тях за риба, абе всичко...
Момъкът сумтеше и записваше прилежно, бая се припоти и той. Два пъти пи вода и веднъж ходи до тоалетната и се забави към двайсет минути. Явно напрежението му се отрази и на него - „прегря му реотанът” завалийката. Пипи Обърнатият чорапогащник, по едно време реши да задава интелигентни въпроси и след няколко милисекунди вътрешна борба, ми заби въпроса:
- Вий думашни животни имати ли?
Тук правя реверанс към класиците на българската литература и се сещам за един разказ на Чудомир „Не съм от тях”. Животът ми мина като на забавен кадър, изпитах желание да изиграя ролята на Джон Маклейн в „Умирай трудно”, ако може във всичките серии наведнъж...
Викам: ”Имаме кучИ!„. Нарочно вкарах погрешна гласна в края, за да бъде драматизмът пълен. Обаче Пипи ме скърши отново:
-А какво е?
Казвам:
- Ами кафяво.
И тя пише в графата срещу домашен любимец –„имат кафяво кучИ”. Ужас, майко, гърч! Де ми трябваше да се обаждам „СЯ”! Не знам защо се сетих за пустата китайска сричка от началото на разговора, ама на!
Поех си дълбоко въздух и добавям:
- КучИтУ е немска овчарка и се казва Рамбо и го държим в гаража, щотУ ногУ лай и кУмшиитИ сЪ плашЪт! Това, че ù проговорих на нейния език, явно я трогна девойката и тя продължи да настъпва:
-А тоз аквамариум, той що е празен?
Аз, че съм водолей, водолей съм, обаче това цунами от неологизми вече ме скърши като палма на остров Пукет след голямата вълна...
- Празен е, щотУ измряха рибитИ, забраЯх вИднъж нагревателя и ги намерих на супа, готова за консумация.
Не знам момата дали записа рецептата за рибена чорба, но на мен ми „падна пердето„ дето се вика. Помня само как отговарях автоматично на следващите точки, подточки и подсечки на допълненията от анкетната карта. Донякъде усетих как се се чувствали бедните ми сварени рибки от ат акваМАриума, понеже мозъкът ми прегря и в един момент спря...
Пижо и Пенда сякаш се бяха наговорили да издевателстват още над мен и моето семейство и за миг си помислих какво ще е, ако ги застрелям тук, сега и веднага.
Налях си в кухнята едно „тюламорче”, изпих го на един дъх и повторих упражнението още два пъти. Когато се върнах в хола, бях значително по-весел и с поглед, излъчващ мир и любов – досущ приличах на поп след неделна литургия в селската църква.
Жена ми ме беше заместила достойно. Макар да не говореше местното анкетьорско наречие, явно се справяше добре, понеже графите с въпроси бяха вече на привършване. Малко преди да премине ефектът от „тюламора”, Пипи Обърнатият чорапогащник ме разби като дървена шхуна в скалите на нос Хорн с размазващото си откровение:
- Ми на, СЯ, то май съм забраЯла Ината страничка, май ЧИ ши тряя да дойдИм и утрИ!
Проклетата частица „СЯ” пак се промъкна, дявол я взел, а сега и в комбинация с „ЧИ”, ми дойдоха в повече. Все едно ми строшиха тухла в главата, без да се подготвя за това с подходящи дихателни и психонастройващи процедури. Дръпнах настрана жената и ù казвам с пресипнал гласец:
- Скъпа, тези двамата са много мили, обаче искам да останат живи. Айде утре да продължиш с тях процедурата Ти, понеже ще отсъствам по болест както изглежда! Моля Те, скъпа!
Отидох до кухнята, повторих онова упражнение с „тюламорчето” два пъти, сложих си мокра кърпа на челото и се отпуснах на мекия стол, дето го ползвам при умствен запек или преумора.
Чух как жена ми изпраща Пижо и Пенда, някой спомена поне още три пъти омразната китайска частица и накрая всичко утихна след превъртането на ключовете в бравата...
Погледнах през прозореца и видях Рамбо, вързан пред гаража, как радостно помахва опашка и чака да отида да го нахраня. В този миг разбрах, колко умно кучИ имам, в очите му долових състрадание и такава Любов, която не беше отразена в никоя графа от анкетната карта.
Дали не трябва да преброяват кучИтата вместо някои хора. Точно „СЯ”, в този момент, не мога да отговоря...
Кирил Палачоров, 16.02.2011, Бургас
© Кирил Ганчев Todos los derechos reservados
Чудничка творба, Браво!!!