Пътят бе преграден от отсечено дърво. Кочияшът спря конете и, докато се оглеждаше уплашено, се зае да обърне каретата. Тясно бе, затова маневрата щеше да му отнеме доста време. Графиня Лейра дръпна завеската и надникна навън. Веднага разбра, че ги очакват неприятности. Обърна се да сподели опасенията си със своя верен телохранител – тежащия сто и петдесет килограма  Берлок, – но той вече бе изскочил навън с изваден меч.

  И неприятностите не закъсняха. Изсвистяха стрели и кочияшът се свлече охкайки на земята, пронизан на няколко места. На пътя наизскачаха облечени в дрипи брадати мъже. Въпреки че изглеждаха кльощави и неугледни, въоръжението им бе добро; всеки от тях имаше лък и меч. Берлок задърпа конете назад, като се пазеше от стрелите с щита си. Графинята отвори вратичката, смяташе да помогне на своя пазител.

  – Графиньо, веднага се приберете! – изкрещя Берлок. Като по чудо нито една стрела не бе успяла да го засегне. Графинята се прибра, но извади изящната си испанска сабя. Бе готова да се бие до смърт.  

  Разбойниците наобиколиха каретата в опит да попречат на телохранителя да я обърне. Берлок пусна поводите и се спусна напред. Беше доста повратлив за телосложението си и с няколко сръчни замаха повали двама от нападателите. На единия му отхвърча главата, а другият получи дълбока рана в хълбока. .

  Респектирани, разбойниците се отдръпнаха. Един от тях обаче бе достатъчно смел, че да се опита да влезе в каретата . Берлок видя какво става, поколеба се.

  – Берлок, обръщай каретата!

  Той размаха отново меча си и разбойниците за пореден път се убедиха, че не е здравословно да го приближават.

  Лейра изчака разбойника да отвори вратичката, после с точен, къс замах с острата като бръснач сабя отсече китката му. Онзи запищя и побягна. В това време Берлок бе успял да постигне целта си и вече се качваше на капрата. Отново засвистяха стрели. Прозорчето се счупи и Лейра залегна. Надяваше се обаче, че шансовете им да се измъкнат са доста големи. И наистина, каретата се стрелна напред. Добре, че в алчността си разбойници бяха решили да не убиват скъпоструващите коне.

  Берлок кара известно време по главния път, после сви по нещо като просека. Лейра видя защо – пътят бе преграден и от другата страна. Показа се през разбития прозорец и викна:

  – Браво, Берлок, само внимавай да не строшиш някое колело.

  – Внимавам – отвърна с глух глас телохранителят.

  – Имаш ли представа къде води този път?

  – Не.
  Движиха се по него поне пет километра, после пресякоха една буренясала нива и продължиха по друг коларски път. Дълго пътуваха по него, а Лейра все още не можеше да се ориентира къде ще излязат. Нагазиха в някакъв треволяк и в един момент каретата просто спря.

  – Къде сме, драги! – извика Лейра и изскочи навън.

  Берлок я изгледа с празен поглед и опита да се усмихне. Не успя.

  – Е, все някак си ще се оправим – изчурулика бодро графинята и се огледа. Наоколо не се виждаха следи от човешка дейност.

  Той сведе глава и притвори очи. Изглеждаше адски уморен. Чак тогава Лейра видя, че в гърба му са забити три стрели.

  – Олеле, защо не ми каза! Ей сегичка ще ти помогна. – Качи се по стълбата. –  Дай ръка, миличък! – Той поклати тъжна глава и с мъка промълви:

  – Сама трябва да се… – Залитна към опитващата се да го подхване графиня, после изстена и се отпусна. Тя нямаше как да го задържи, най-малкото защото бе три пъти по-лека от него. Паднаха на земята от два мера височина, един върху друг. За огромно съжаление на Лейра, тя се оказа отдолу. Усети само как нещо в дясната ѝ ръка изпука, после я затисна напоен с ужасна болка мрак. Съзнанието ѝ бе угаснало.

  По едно време дългото пътуване в страната на кошмарите приключи и Лейра успя да надигне клепачи. Болеше я ужасно ръката и ѝ се виеше свят. Пред очите ѝ се поклащаха гъсти треви и цветчета, така разбра, че лежи по корем на земята. Нещо я притискаше силно в кръста. Извърна глава и видя изцъклените, зареяните в далечината очи на Берлок. По масивната му брада имаше засъхнала кръв.

  – Берлок! – Той, естествено, нямаше как да отговори, защото бе мъртъв.

  Тогава Графинята си даде сметка, че е затисната под масивното тяло на бодигарда. Коремът му лежеше точно върху кръста ѝ. Дясната ѝ ръка подаваше болезнени сигнали. Опита да я измъкне изпод трупа, но не успя. Опита и да се изтласка с крака напред, но отново не постигна резултат. Колкото и да се напъваше, не можеше да се помести дори на сантиметър. Изби я на плач заради потискащото чувство за безпомощност. Освен това я бе страх, че разбойниците може да се появят всеки момент.

  Младата графиня бе куражлийка и затова бързо се окопити. Трябваше да търси решение на проблема. Първо се присегна и склопи очите на Берлок. Каза:

  – Много съжалявам, пазителю мой! Ти направи всичко възможно да ме спасиш и успя. Даде живота си за мен. Благодарна съм ти. Дано душата ти намери покой! Е, можеше да не падаш точно върху мен…

  Болката стана нетърпима. Извъртя рамото и се присегна с лявата ръка над гърба. След половин час мъки успя да измъкне пострадалата си ръка. Положи я внимателно на тревата пред себе си. Начинът, по който бе усукана в лакътя, говореше, че нещата не са хич добре. Обаче болката намаля.       

  Когато събра сили, отново опита да се изтласка напред. Ако и двете ѝ ръце бяха здрави, може би щеше да има късмет, но не и сега. Хвана я яд.  

  – Видя ли какво направи, Берлок! – занарежда тя. –  Заради теб съм в тази ситуация. Можеше да ме предупредиш, че си тежко ранен! Предаде ме в най-неподходящия момент! Знам, че не бива да ти се сърдя, но…

  Лицето на Берлок бе загубило цвета на живота и вече бе с плашещо восъчен вид. Лейра отново се разплака, ужасена, че ще прекара нощта затисната от мъртвец и оставена на произвола на дивите животни. Страхът разяждаше съзнанието ѝ и мислите ѝ се щураха из главата като подгонени зайчета. Слънцето вече клонеше към залез. Захладя.  

  Околността бавно потъна в мрак. Първоначално всичко притихна, после зазвучаха звуците на нощта, доминирани от бухането на самотна сова. Чуваше се и цвърчене из треволяците. По едно време конете издърпаха каретата напред, явно стреснати от нещо. Пръхтяха и риеха с копита. Лейра се оглеждаше притеснено, без да смее да гъкне. Луната огря посивялото лице на пазителя и чрез сенките му придаде гротесков вид. Дивите животни все още не бяха надушили трупа, но това вероятно скоро щеше да стане. Лейра осъзнаваше, че ако се появят вълци, лошо ѝ се пише. Потрепери при мисълта, че може да бъде изядена жива. Появи се опърпана лисица, която завря любопитно нос във врата на мъртвеца. Графинята размаха ръка и я пропъди. После се опита да изчисти съзнанието си от страховете. Успя чак на сутринта, когато дори поспа около час. Жаждата вече започваше да я мъчи.

  На сутринта рояци мухи накацаха трупа. Графинята поднови опитите си да се измъкне. Обаче болката в счупената ръка й пречеше да упражнява максимално усилие. Плувнала в пот, се отказа. Занарежда през сълзи:
   – Берлок, по добре да ме беше оставил на разбойниците! Нима не усети какво ще стане! Как можа да умреш в ръцете ми и да ме затиснеш така!

  Когато слънцето напече силно, се появи миризмата на мърша. Тя стана нетърпима следобяд и Лейра се принуди на набута в ноздрите си листа, за да не я усеща. Завика за помощ, защото вариантът да бъде заловена от разбойниците не й се струваше чак толкова лош. Никой не я чу. Вече не виждаше никакви варианти за спасение. Започна да проклина разлагащия се пазител.

  Цяло чудо бе, че все още не бяха дошли кандидати да пируват с трупа.

  През втората нощ Лейра изпадна в полусън. Това вероятно бе някакъв защитен механизъм на мозъка. Но когато вече просветляваше, усети как нещо се размърда отстрани до бедрото ѝ. За миг си помисли, че Берлок всъщност не е мъртъв, поне неговото мъжко достойнство не е, и че ще бъде изнасилена. В този нищожен промеждутък от време си спомни как пазителят я гледаше понякога – така, сякаш копнее да я притежава. Писъците ѝ раздраха нощта. Минаха минути преди да разбере, че е била докосната от търсещ убежище съсел. Олекна ѝ за момент, но това не спря безпомощния плач.

  Когато слънцето надникна иззад хоризонта, Лейра се чувстваше толкова изстискана физически и психически, че изобщо не можеше да мисли. На всичкото отгоре ѝ се виеше свят и ѝ се гадеше. Миризмата на мърша проникваше дори през плътните тапи от листа в носа. Дишаше с отворена уста, но въпреки това пак изпитваше недостиг на въздух. Времето течеше адски бавно, всяка минутка бе същинско мъчение.

  По пладне се чу пляскане на мощни криле и наблизо кацна огромен лешояд. Лейра извика и размаха ръка, за да го прогони. Птицата изобщо не се трогна. Приближи се на подскоци, изграчи и заби мощния си клюн в гърба на Берлок. Долетя още един лешояд, и още един, и още един… След минута вече бяха поне десет. Скимтейки от страх, графинята придърпа счупената си ръка под брадичката, а със здравата покри главата си.

  Трупът се затресе от забиващите се в него клюнове. Хвърчаха кървави парчета плът. Зловонието бе чудовищно. Лейра усещаше как по гърба ѝ стъпват ноктести крака, усещаше и пръските кръв. Лешоядите се опитваха да се доберат до корема на Берлок, за да извадят вътрешностите. Биеха се помежду си за плячката. Тогава една от птиците заби клюн в задната част на бедрото ѝ и откъсна оттам парче месо. Лейра припадна, но не и преди да усети как по главата ѝ се влачат влажни черва.

  По едно време Лейра се свести. С изненада установи, че е все още жива. Отвори очи. Лешоядите бяха отлетели, а скелетът на Берлок лежеше на няколко метра встрани. Почти нищо не бе останало от телохранителя. Лейра бавно се надигна, изправи се. Бедрото я болеше, но явно раната не бе особено дълбока. Присви счупената си ръка към гърдите и тръгна към каретата, която бе стотина метра по-надолу. Смяташе да я разпрегне и да оседлае един от конете. Още докато вървеше натам, успя да се ориентира – в далечината се виждаше село, което ѝ бе познато.

  Графиня Лейра вдигна сияещото си лице към небето и каза:

  – Благодаря, мили лешояди!