Убеждавайки лейтенанта да ù даде време до утре след обяд, Наташа затвори телефона със странното чувство, че е забравила нещо. Не беше лесно да го убеди, да ù даде време. И с основателна причина. Ситуацията беше сериозна, а тя имаше чувството, че не се отнася сериозно. Обаче как щеше да обясни отсъствието си? Не можеше просто да изчезне. Все пак имаше живот, а точно заради това трябваше да се довери на тия мъже и да направи откаченото нещо. Така го наричаше тя, защото нямаше представа какво ще прави, камо ли да знае как да го назове. За да се справи с бъдещето, трябваше да се справи с настоящето. Или май беше обратното...
В същия този миг телефонът й отново звънна. Щом погледна екрана, сърцето ù подскочи. Ето какво беше забравила. Не, че бе нормално да се забрави подобно нещо.
- Ало?
- Как си, Таша? - гласът на Камен я разтресе.
От две седмици се срещаше със него и това беше втория път, който ù се обажда. Усещаше голямата пропаст, която ги разделяше. И това ако беше връзка..
- Добре съм ...