Беше приготвила всичко и го чакаше леко нервна в дъното на кафето. Потропваше с късите си нокти по дървената масичка и с мъка се опитваше да намери още сок в чашата си. Кафето отдавна бе изпито.
Не. Не трябваше да разбира. Щеше да изглежда жалка в очите му. Най-вече за себе си. Не искаше съжаление, най-малко от него.
Но не е ли всичко, което бе планирала зов за помощ? Да, тя реши твърдо. След днес
отива да потърси професионална помощ. Как се наричаха? Психиатри? Психоаналитици? Каква беше разликата? А, да, единият даваше хапчета, а на другия плащаш да слуша за глупостите ти. Чудесно. Още емоции на вятъра.
Какво правеше тук? „Не. Изчезни.”
Стана от мястото си и грабна раницата. Плати набързо и се отправи към вратата - стъклена, със звънче – класика. А стъклото значи прозрачност, а прозрачността на вратата ѝ помогна да види отвън, готовия да влезе той. С глупавата си „аз-не-разбирам-защо-но-ще-ти-угодя-за-да-не-се-караме-отново” физиономия, влезе в кафенето и тя отново се почувства дребн ...