Защо не проумяваш,
че когато с мене разговаряш,
без дори да се напрягаш,
няма лесно да избягаш,
от въпроса неудобен,
струващ ти се доста сложен
и по начин е предложен, 
че изглежда неотложен.
Провокирам те да мислиш грешно?
Планът ми върви успешно.
Време е за втора стъпка,
да прокарам малко тръпка.
Мисловна стимулация 
от тази провокация,
май събудих интерес,
мисля да ти кажа "chess".
Но дали ще те матирам,
знай, че само аз избирам,
не опитвай да се бориш,
с мен не можеш ти да спориш.
Няма как да ме обориш
колкото и да говориш.
Само себе си тормозиш,
чувството убий в зародиш,
че те гони параноя,
няма страшно, мила моя,
ще спечелиш ти двубоя,
стига да създам развоя,
в който мен ще отстраниш,
в спора ще ме победиш.
Няма смисъл да тъжиш,
ти си по-добра, капиш?
Ама без да те лаская,
умът ти искам да омая,
позволи ми да позная,
мислиш си, че си играя?
Дали така е, аз не зная,
само мога да гадая,
може би и леко дразня,
не обичам да се мазня.
Колко лесно предвидима,
думата не е любима?
Тихо, тихо, спи спокойно, 
за жена не е достойно
слабостта си да показва
и за нея да разказва.
Или ти такава нямаш,
май е време да си лягаш?