Всеки път, когато в дома идваха евентуални осиновители настъпваше малък празник. Учителките не казваха на децата, да не таят напразни надежди, но някак си, от напрежението ли, по въздуха се носеше онова трескаво очакване, че ще се случи нещо хубаво... Обикновено след дългата процедура на подготовката на документи, посещенията завършваха с хубав край, и децата тръгваха към новия си живот, хванали здраво за ръчичка новите си мама и татко... Тягостно беше някак си на госпожите, че се разделят с децата, с които са свикнали, но се радваха за тях - та нали това беше най-хубавото - едно дете щеше да заживее спокойно, нормално в новия си дом, обградено с надежда и дълго жадувана обич...
Сърцето на Роси се свиваше всеки път, когато някое дете си тръгнеше щастливо... Ах, как искаше и нейната Радост да намери свое семейство... Тя самата беше мислила много пъти за възможността да вземе при себе си малката Радост и да я отгледа, но... какво можеше вече да предложи една 60 годишна жена, най-малкото ...