ПРЕОЦЕНЕНА СТОКА

     Магазин!

    За преоценени стоки!

    Щанд!

    Зад него - жена.

    Пред него - момиче. Под двайсетина.

   Избира си парче плат за рокля. Оглежда го, обръща го, поставя го отпред, отстрани. Двоуми се!

    - Ще ми отива ли? - пита то плахо, като виновно жената зад щанда.

    - Как няма да ти отива! Каквато си хубавица, каквото и да сложиш, ще ти отива.

    - Ами ще го взема. Колко струва?

    Жената зад щанда каза сумата.

    Момичето свали плата от рамото и го остави на щанда.

    - Няма да го взема!

     И се обърна назад.

     - Вземи го бе, момиче. Много ти отива! - чува се глас отзад.

    Момичето се извърна, навело глава.

    Зад нея стоеше жена.

    - Не мога!

    - Парите ли не ти достигат! Вземи го!

    Обажда се жената зад щанда.

    - Боже, колко си приличате!

    Момичето вдига глава.

    Жената отзад трепна. Нещо я прониза. За миг се вцепени. Пред нея стоеше…

    - Дъще, ти ли си? - изрева жената. Протегна ръце, но момичето вече излизаше. Чу се само:

    - Аз нямам майка!

    … по улицата върви жена. Средна възраст. Върви и плаче. На пресекулки изрича:

    - Дъще! Дъще!

    Прибра се. Не се показваше дни наред. Затвори се. Плачеше, плачеше и все… ”Дъще! Дъще!” Пред очите ù се изнизваха година след година, спомен след спомен, един от друг по-зловещи.

    Тогава! Тогава, кога беше само на двайсет, роди момиченце. Слънцето влезе вкъщи!

     След две години, акъл ли загуби, акъл ли нямаше, напусна и дом, и мъж, и дете.

    Отиде при друг. Не любов, а огън! Взеха се!

    Детето не го искаше никой.

    Дадоха го в дом за бездомни.

    И ни го видяха, ни го чуха.

     Магазин!

     За преоценени стоки!

     - Дъще, ти ли си?

     Едно момиче, под двайсетина години с наведена глава продумва.

     - Аз нямам майка?

     Друг глас проплаква.

    - Дъще! Дъще! Проклета да съм!

     … по улицата върви жена.

     Върви и плаче.

    Сама!

     Магазин за преоценени стоки!

     Щанд.

     Зад него жена.

     На него плат - парче, останало от нещо…