Престъпление и наказание
Никой човек не е желал доброволно да бъде роб другиму.
Но слабостта и разединението на българското царство, разделило се на пет на брой по-малки държави от феодален тип, дало прекрасна възможност на едно малко племе “каиъ” от огузо-тюркски произход – дошло от Азия и създало малък бейлик в източна Мала Азия, по-късно превърнал се в огромна империя – да завладее българските земи след страшна сеч и бран.
Българските земи били потопени в тъмнина за дълъг период от време.
Народът, оживял след войните, бил доведен до безправното положение на рая от официалната турска власт за близо пет столетия, а в последните години на турското владичество и от гръцките попове-фанариоти.
Българското болярство и духовенство са унищожени безкомпромисно и завинаги.
Оттогава до днес българската гражданственост и интелигенция се намират в трудност да се възстановят напълно.
В Крупнишката долина, където е съществувала могъща Българска епископия, известна с “Крупнишкото евангелие”, земите са раздадени на турци-тамариоти или спахилъци.
Българите са принудени от силата на завоевателя да изоставят плодородните земи и да се притаят в планинските и гористи местности.
Текат години на безправие и жестока борба със земята, за да бъде произведен комат хляб.
Населението в богатото село Крупник, отвратено от гръцките попове и не съзирайки друг изход за оцеляване, е принудено да приеме мюсюлманството, като главната цел е била основно да запази живота си.
По-късно в Симитли и Крупник се заселват още няколко семейства-черкези, дошли от Анадола, чиято главна задача е била да охранява прохода и пътя от Средец за Солун.
До околните планински селища мюсюлманската религия не достигнала.
Напълно българското село Сърбиново, стаило се в подножието на гордия връх Пирин, от който се наблюдават при хубаво време всички околни и далечни земи, остава като такова, като непрестанно се разраства и достига до 320 къщи и се явява като най-голямото българско селище за това време в Горно Джумайска околия (за справка: в града българските къщи са достигали едва 120).
С даването на някои свободи от турският султан и възстановяването на Българската екзархия в 1870 година, в душите на населението започва отново да зрее надежда за свобода.
В околните села се изграждат с общонародни пожертвувания православни църкви и школа, и този народ никога не допуска на територията си гръцки свещеници, за разлика от Мелник и Петрич.
Гръцки книги никога не се знае да е имало по църквите на тези родолюбиви и свободолюбиви селища, в които винаги са живеели само горди чеда на героичния Пирин.
Пристига и първия български буквар, печатан от един търговец от Разлог, пътуващ с памук и тютюни до Белград и Виена, чува се за Историята на Хилендарския монах Паисий, в която се говори за отминалото величие на българския род.
Българщината се поддържа с непрекъснат пламък и от монасите от манастира на св. “Иван Рилски”, находящ се на един ден преход с катър на север.
В съседното на Сърбиново, село Градево, селяните излизат на бунт срещу гръцкия владика Матей, който им иска пари и поради това, че не му ги дават, започва да псува и кълне, разлютен, на гръцки и турски език.
Тогава Градевчани, обезпокоени за честта си, надяват хомотите от добичетата на вратовете си, за да не ги хващат владишките клетви и те започнали тогава да го псуват и кълнат.
Въпросът опирал на чест.
Не могли като българи-християни да кълнат като езичници, затова нахлузили яремите и се престорили на добичета и като добичета се държали.
Това, което посял – това и пожънал гръцкия владика.
Българското народностно съзнание, прогонено доскоро в непристъпните гористи места, в бедните балкански колиби и където, унесени в борбата за насъщния си, хората тънели в лишения и духовна нищета, сега отново лумнал огънят на националното съзряване, намиращо упование в приказките за всеобщо въоръжено въстание.
Хората успяват да се преборят с привързаността си към земята и излизат в балканите, за да опазят живота си и да мъстят.
Четата на Ильо войвода обикаля в различно време околията с десетина-петнайсет души дружина и повдига духа на измъчения народ.
Над Градево в прохода Предел, в местността Баба Цвета, дядо Ильо причаква турска военна потеря и ги избил до крак.
Оттогава дълги години Ильо войвода не е преследван от турците и се е разхождал по българската земя между Пирин и Малешевията, като народен възмездител.
Обикновеното българско население също започва по неведоми пътища да се въоръжава. Давало мило и драго - и последните си пари - за дълги криви ножове-ятагани, за револвери и стари пушки.
В душите на хората от Македония настъпва прикрито, всеобщо въодушевление, но когато в Батак, Брацигово и Перущица са избити над 1500 души и селата опожарени, народът отново се притаява.
Скоро гръмва векове бленуваната вест и свободата идва с руско-турската война в 1877 година.
Дългото близо 500 годишно чуждо присъствие не позволява на населението веднага да повярва, че това се случва.
Турците, уплашени панически, отстъпват на юг към Кресненското дефиле.
Българското население е напуснало много селища и се е притаило в дебрите на околните планини, далеко от пътищата.
Много от хората вече са въоръжени, готови да се защитават.
Командването на Софийският военен руски отряд изпраща напред, към Горно Джумайска околия отряд, оглавен от майор Орлински, който по-късно оставя костите си в Горна Джумая (днес Благоевград) в следствие на тифусната епидемия, вилнееща в доскоро турския град.
Отряда се състои от дружина пехота, кавалерия казаци и една батарея топове. Главната му цел е да завземе и покровителствува Рилския манастир – тази вековна славянска светиня.
За кратко време Горна Джумая се изпълнила с отстъпващи турски бежанци и аскер, прииждащи от земите на Горна България.
Хранителните продукти в града бързо привършвали.
Навсякъде ставали грабежи, убийства, насилия – а зимата била лоша и студена.
Каймакаминът не бил в състояние да въведе ред и българските семейства се изтеглили нагоре към планинските села Бистрица и Делвино, от където поддържали връзка с новосформираните български чети, движещи се около селата Рила и Стоб.
Делегация от духовно издигнати хора, сформирана от жителите на Кочериново и Стоб, след едно яростно, турско, грабителско нападение, прохождат до град Дупница и се оплакват в щаба на майор Орлински.
Ежедневно мрели и добитък, появява се и тифусна епидемия сред турците, които в този момент обожавали да се къпят в минералните извори на Горна Джумая.
На 14 февруари 1879 година русите с дружина пехата, сотня казаци и малка батарея пресрещат голяма банда от черкези и башибозук, тръгнали да грабят из рилското корито, като карали близо 200 празни коли със себе си, за да натоварят плячката.
Турците пускат по няколко куршума и панически побягват.
Руската граната, паднала в града, възпроизвежда огромен смут и турците, натоварили кой каквото свари на коли и товарен добитък, побягнали към дефилето в посока към Кресна, Свети Врач и Серес.
Руснаците навлизат в града и са посрещнати в северната част на града (днес Орлин махала) сред всеобща радост и въодушевление от българското население, завърнало се на часа в града.
В това време четата на Ильо войвода освобождава Симитли и някои от околните села.
Опияненото българско население от селищата над Крупнишката долина, Кресна, Сенокос, Сърбиново и Мечкул, още от предната нощ научили от българските постове, поставени на Денчов чукар, отляво на входа за дефилето, за масовото отстъпление на турците.
Околните високи чуки били завардени, откъдето били нападнати бягащите.
Тогава турското население изпитало ужаса на отмъщението на поробеното българско население, събирало в душите си гнева на петстотин годишните поколения – клани, насилвани и поругавани.
Още един път в Историята се повторил историческият феномен на кан Крум при Твърдишкия проход.
Цялата колона с коли, добитък и население навлязла през вечерта в дефилето – за да излезе на сутринта само на половината.
На следващия ден руските войски стигнали в ускорен ход до Сърбиново (днешното село Брежани) над дефилето, където побили огромен дървен кръст, над местността Баятурци, на връх Денчов чукар.
До тази крайна точка на българските земи в Македония стъпва руски крак.
Но Берлинския конгрес, с цел да помири руския цар с Англия и останалите велики сили, оставя тази земя отново на турците за около близо четиридесет години. Години, през които местното население, от чиято съдба никой не се интересува, живеещо на този ветровит географски кръстопът, не престава да мечтае за свободата си и само след няколко месеца се вдига на въстание, което скоро е потушено.
Статистиката отчита стотици убити и насилени, а общо бежанците отправили се към свободна България са над две хиляди души.
Въстанието остава в историята като Кресненско-Разложко, а щабът се установява във високите махали на село Брежани, чието име произлиза от старобългарския глагол “брежа” – пазя, т.е. днешното име на Брежани можем да разбираме като “Пазители на свободата”.
© Цветан Войнов Todos los derechos reservados