Из  цикъла "Тя другата"  

В петъчното мъгливо утро се лееше студен октомврийски дъжд. Лена Брезоева се надигна с мъка от леглото. Посегна към будилника, но го събори. „По-добре” - помисли тя . „ Часът вече няма никакво значение” . Затътри чехли към банята. Пъхна се под душа, стоя незнайно колко време. Навлече хавлията си и влезе в кухнята. Запали цигара. Погледна с безразличие през прозореца мокрия студ. Сложи си кафе. Изпи го бавно. Не мислеше за нищо, в главата ѝ беше празно. „Много добре, хората плащат пари, за да постигнат това състояние, а при мен си дойде само” – промърмори сама на себе си. Остави празната чаша в отрупаната с неизмити съдове мивка, погледа я колебливо, но рязко се обърна и си отиде в стаята. Легна и потъна в себе си – апатично, безизходно, никому ненужна. Жена на 55 години на кого е притрябвала? Борис я заряза окончателно. По-добре – последната година беше мъка и за двамата. И спомени , и любов, и младост, и всичко прати по дяволите. Ей така – без да му мигне окото. Така де – какво толкова като имали повече от трийсетгодишен брак – много важно! Пък и Ленка изобщо не е вече оная красавица, която спираше дъха на мнозина мъже. Напълня, свежестта ѝ потъна като слънчев лъч в зимна буря. Заприлича на бедна, стара, набраздена жена. Борис - времето го пощади. Само обсипа косата му с бляскаво сребро, от което той стана още по-обаятелен. Как го чакаше вечер след вечер с подредена маса, а той все закъсняваше. Защо ли и чувствата не остаряват като хората, по-лесно би било. През какво ли не преминаха – любов, оскъдица, болести, скандали, ранното ѝ пенсиониране и още много неща до фазата на примирението. Лена не можеше да има деца. Не искаше да осиновяват. Не ѝ беше писано да се радва на своя рожба, значи така ще бъде, какво да насилва нещата. Този момент като че ли постави разделна черта в живота им. Тя всъщност никога не успя да приеме този факт. Даваше вид на примирена, а вътре в себе си се обвиняваше. Тогава се запусна. Борис се остави да го погълне работата и когато една вечер я погледна , за първи път разбра, че красавицата Лена си е отишла. И както ги реди онази капризница съдбата, така на другия ден в асансьора пътува с Неда – новата съседка, нанесла се преди година, която той чак сега забеляза. Тръгна забързано за работа. Лена го гледаше от прозореца и пушеше цигара. Видя и малката Неда, която ситнеше след него. Сърцето я сви. Май сънят ѝ ще излезе както винаги верен – видя Борис с червена риза и тази Неда с червена рокля, целуваха се в поле с алени макове. Помнеше яркото ѝ вулгарно червило и дългите й алени нокти. Лена въздъхна уморено и се опита да забрави. Все едно, нали вече не спяха в едно легло. Раздялата ги гонеше и те все се опитваха да й се изплъзнат, но явно тя беше по-силна от тях, настъпваше нахално и сигурно. Борис се бори със себе си много време – искаше да устои на недините пърхави мигли и подканящ, дързък, син поглед, на черните къдрици, но не успя, макар че Лена беше голямата му любов. Той започна да се измъква от Неда късно вечер, прекрачваше някакви си два метра и си отключваше тихо своя апартамент. Лена се правеше на заспала. Вечерята му го чакаше неизменно на масата. Нито тя казваше нещо, нито той.  Започна да се чувства някак измислена, неистинска. Почти не си говореха. Кой я превърна в наблюдател на живота, а не негов участник и тя не разбра. Когато една вечер миеше пред вратата, видя как Борис се измъкна като крадец от Неда. Притихна и изпусна изтривалката. Така я завари той – като статуя, вперила в него невиждащ поглед. Натика я вътре и се развика.

– Какво си ме загледала, нещо друго да си очаквала, погледни се на какво приличаш, къде отиде онази Лена, която минутка покой не ми даваше, а, къде? Ти я уби, унищожи я, какво искаш, ще си мълчиш и толкова, нямаш избор!

Тръшна вратата на стаята си и повече не се показа. Лена плака цяла нощ. Никога не е бил толкова груб, наистина ли е без значение за него всичко, което преживяха и пребориха заедно. Сутринта отиде на козметик, на фризьор, купи си една спортна рокля – ядоса се, че беше прескочила цели шест номера. Прибра се, облече я и като се погледна в огледалото се разплака. Изглеждаше комично. Тогава за първи път се разкрещя. Прибра бързо всичко, взе си душ и легна. Така затътри живота си – ненужен никому. Една вечер Борис се върна рано, нахвърли някакви дрехи в куфара си и каза кратко:

– Отивам си, знаеш къде съм, ако искаш развод, с мен нямаш проблеми.

Зейна дупка в живота ѝ. Дъждът се лееше все така напористо и тя загуби представа за време. Нямаше на кого да се обади, двете ѝ приятелки дундуркаха внуци и не се и сещаха за нея. Виждаше всеки ден през прозореца Борис прегърнал младата Неда. Излъчваха щастието, което някога беше нейно. „Е, всеки по реда си, ще мине време и тя ще започне да гледа през прозореца, вечни неща няма”- мислеше тя. Прегърна смирено отчаянието и безсмислието на живота си.

Така я разбуди от самотата привечерен звън. Нямаше желание да вижда никой. Но звънецът не спираше. Отвори и видя силует на мъж:

– Лена, светни, по дяволите, тази лампа, тук и крушки ли не слагате на стълбището, на какво прилича това?

Беше Максим – стар семеен приятел. Покани го да влезе. Той я изгледа втренчено и изсумтя сърдито.

– Къде го Борис?

– На работа – кратко отвърна Лена. – Искаш ли кафе ?

– Предпочитам чай,” карбураторът” ми нещо прави номера напоследък.

– Какъв?

– От жълт кантарион, оня твоя "специалитет", нали си знаеш – усмихна се той.

Лена отиде мълчаливо в кухнята. Тъкмо си мислеше, че Максо не бива да вижда какъв погром се беше настанил в нея и той влезе. Тя подскочи и го загледа с уплаха.

– Хей, какво става тук? Да не си болна, какво е това? Лена, кажи, какво става?

Лена се разхълца на глас като дете. Той я прегърна и тя изля цялата натрупана горчилка  на рамото му. Разказа през сълзи всичко.

– Не мога, Максо, разбираш ли, не мога да го приема, знам, че той има всички основания да постъпи така – виж на какво съм заприличала, едно дете не можах да му родя, но много ме боли.

– Стига глупости, Лена! Борис се е изложил този път. Всички знаем какво тичане беше след теб, особено когато баща ти искаше да учиш в Лондон, полудя по теб. Брезоеви – не кои да е, ехеееееей! Всички момичета подлудяваха майките си да им купят като панделките на Лена Брезоева, обувките на Лена, тетрадките на Лена – ти беше цяла легенда, знаеш си. А Борис прави – струва, но не те пусна да заминеш, оженихте се бързо за ужас на цялата фамилия. Не децата правят семейството, а любовта, за нея трябва да се грижим, да не ѝ позволяваме да боледува. Хайде сега ме остави да пооправя малко тук.

Той се захвана с мивката, тя го гледаше отчаяно и пушеше цигара след цигара. Подреди всичко бързо, по силата на многогодишния навик. Беше вдовец от двайсет години.

– Сега ще тръгвам – синът, Колето, дъщеричката му стана на месец вече, живеят при мен, нали са без работа, аз взимам допълнително работа за в къщи, да помогна малко. Лена, ще дойда пак, чу ли? Изтрий тези сълзи. Борис го е хванала критическата.

– Сякаш мен не е – промърмори тя.

– Добре де, всички ни е хванала, но Борката е полудял. Хайде, че закъснявам, сега почини малко. То и тъгата уморява, нали знаеш? Какво правиш по цял ден?

– Чета книги.

– Да знам какво да ти донеса като дойда. Хайде, горе главата – потупа я той по бузата и тръгна.

След няколко дена Максим дойде отново, и после пак. Лена не усети кога се запролети. Една неделя той я закара насила на селото му. Тръгна без желание. Отначало стоеше на сянка, после реши, че трябва да помогне и се увлече. Хареса ѝ. За първи път от години усети, че диша. Максим приготвяше обеда, тя се беше залисала по градината.

– Хайде, да не изстива. Не е кой знае какво, но на село е така, идвай!

– Максо, защо правиш всичко това за мен? – попита с неудобство Лена.

– Кое? Какво правя?

– Грижиш се…

–Лена, когато погребахме Поля, синът ми беше на десет години – не знаех къде да се дяна. Ти единствена не ме остави за миг. Всяка вечер след работа тичаше у нас, готвеше, миеше, кърпеше, переше и ме гледаше как се движа като сянка. Колето порасна и стана човек благодарение само на теб.

– Е, хайде сега, то беше друго, все пак Борис не е умрял.

– Не е, но твоето е още по-лошо – аз имах поне на кого да се сърдя – на съдбата, че ми отне Поля, знаеш колко се обичахме, а ти освен на Борис, на кого да се сърдиш, а? – засмя се тъжно Максим.

Замълчаха. Тя влезе в къщата, легна  и заспа. Когато се събуди усети мирис на кафе. Скочи бързо.

– Максо, много ли спах? – изплашено се появи Лена на вратата.

– Споко, на чист въздух и хапката е друга и съня. Ела да пийнем кафенце.

– Да си имах и аз една такава къщичка…

– Ще попитам из селото, знам, че продават , наистина ли ти хареса?

– Много.

Лена купи една малка къща в селото на Максим, цяло лято стоя там. Той ѝ помагаше да нареди, да изчисти, да засади, да полее и на есен вече имаше първите домати и тиквички. За първи път усети, че живее. Загоря от слънцето, косата ѝ се сипна по раменете. Започна неволно да се усмихва на всичко край нея. Максим се радваше и всеки път когато си идваше на село ѝ носеше книга, вестници и прежда – да плете шалове, това беше новата ѝ страст, една баба от селото я запали. Октомври зазимиха къщите си и се прибраха в града. Лена заживя по старому, но някакво тихо спокойствие я обгърна и тя се чувстваше вече истинска.

Звънецът на вратата една късна вечер я стресна. Отвори и занемя.

– Лена, аз съм. Какво става, друг ли чакаш? – опита  да се усмихне Борис.

 Стоеше с куфар в ръка и я гледаше изненадан. Това май беше оная, другата Лена, заради която света преобърна, за да я има. Отслабнала, загоряла от слънцето, с оная закачлива опашка на тила.

– Хей, какво е станало с теб? Истинска красавица си станала? Ние с Неда се разделихме, а с теб сме си семейство от  повече от трийсет години. Ленка, пусни ме да вляза? – шепнеше той.

Тя го гледаше тихо, затвори вратата, постави веригата и се прибра в хола. Борис заблъска с юмруци:

– Тази твойта няма да стане, Лена, отвори, чуваш ли, на Максо няма да те дам, да не мислиш, че не знам, че не виждах какво става, няма, нали съм ти казвал, че…

Навън заваля студен октомврийски дъжд. Лена се загледа през прозореца. Кръгът се затвори.