Лилит вървяла из една заснежена гора, а наоколо нямало никого, птичи гласове не се чували, а клоните на дърветата били голи, нямало нито едно листенце. Всичко в тази гора като че ли било мъртво, дори дърветата, като че ли спели дълбок, непробуден сън. Лилит ги докосвала нежно, говорила им, но те не помръдвали. Лутала се тя из гората с часове, докато мрак паднал над земята и настъпила нощта. Изморена, Лилит се скрила в една дървесна храпула и заспала. Но не щеш ли, странни звуци я събудили. Било почти полунощ и лъчите на луната се спускали на дебело снопче към една част от гората, откъдето се чувала музика. Затичала се, Лилит, изпълнена с любопитство и изведнъж се озовала на една полянка, изпъстрена със зелена трева и свежи цветя. Птички волно си летели и пеели, с нежни гласчета, катерички се гонели по полянката, пчелички прелитали от цветче на цветче. Това било невероятно, насред снежната гора, малка полянка, скрита от човешко око, където било вечен летен ден. А луната все пак се вижда ...