Повярвайте ми няма по-дълга въздишка от тази, която поех в онази секунда, слизайки от автобуса. Едва не се оказа и последната, но поне с тази картина съм свикнала. Главният герой винаги е един и същ само дето поддържащата женска роля на почти всеки месец се мени. Моят главен герой отново беше в нечий чужд филм, в нечия чужда прегръдка. А аз все така трепереща (макар  вечерта да е топла и приятна), се препъвам сякаш в миналите си грешки. Поемам с привидно спокойствие поредната крачка, но това си е просто рефлекс. Истината е, че така ми омръзна да бягам, че ми се прииска да приседна до тях и да им се радвам, дори с разбито сърце.
Повярвайте ми - няма по-дълга секунда от тази, в която погледите ни се срещнаха! И няма по-голяма загадка от тази защо на нейно място не съм аз. Вярно, бяхме деца, когато се влюбихме, но трявба ли да сме деца и след толкова време? А този поглед - ах, този поглед... Дълбок като морето и вечно питащ защо така се стекоха нещата. Сърцето бие силно, краката едва изправени се държат, главата вдигната високо -все същият сценарии. Мислите ми се лутат като пощурели, но въпреки това продължавам.
Повярвайте ми - няма по-голяма сила от тази да продължиш, когато ти се иска да спреш. Но защо сега да спирам?! Тя сега е в неговият филм, а аз пропуснах своя шанс. Животът за него продържава. Моят си остава все същия с всяка направена крачка към поредният ден. Не искам пак да го забъркам в същият водовъртеж на бягане, лутане и страдания. Затова сега го подминавам - за него ще е най-добре просто да обърне гръб.
Отново усещам погледа му, вперен в моята сянка. Сега тя ще го попита какво става, а той ще й прошепне тихо:  "Нищо никога не е ставало...".  Аз ще продължа напред с приказката си за нашата раздяла, в която последната дума явно тя вече е написала.
Но повярвайте ми - понякога си мисля, че този край все още не е написан...