Повярвайте ми няма по-дълга въздишка от тази, която поех в онази секунда, слизайки от автобуса. Едва не се оказа и последната, но поне с тази картина съм свикнала. Главният герой винаги е един и същ само дето поддържащата женска роля на почти всеки месец се мени. Моят главен герой отново беше в нечий чужд филм, в нечия чужда прегръдка. А аз все така трепереща (макар вечерта да е топла и приятна), се препъвам сякаш в миналите си грешки. Поемам с привидно спокойствие поредната крачка, но това си е просто рефлекс. Истината е, че така ми омръзна да бягам, че ми се прииска да приседна до тях и да им се радвам, дори с разбито сърце.
Повярвайте ми - няма по-дълга секунда от тази, в която погледите ни се срещнаха! И няма по-голяма загадка от тази защо на нейно място не съм аз. Вярно, бяхме деца, когато се влюбихме, но трявба ли да сме деца и след толкова време? А този поглед - ах, този поглед... Дълбок като морето и вечно питащ защо така се стекоха нещата. Сърцето бие силно, краката едва изпра ...