Имало едно време в едно малко градче един старец. Той имал хубаво и добро семейство. Двама сина. По-големият го дарил с внуче - Павелчо. Минало време, детето пораснало и тръгнало в първи клас. Дядото бил много щастлив, но и леко притеснен. Павелчо пристига от първия учебен ден, а дядото го поглежда и пита:
- Павеле, дядо, как мина първият учебен ден?
Павелчо му отговаря:
- Дядо, беше много готино! В училище е много забавно! Всички викат, крещят, смеят се, псуват!
Моите съученици си обещаха утре да счупят вратата на класната, за да може да влизаме и излизаме свободно по коридорите. Така ще може да се запознаваме по-лесно помежду си и ще си хванем по-бързо гаджета!
Дядото го погледна леко загрижено и някак смутено. Той се страхуваше от нещо подобно.
- Павелчо, какво е това, което носиш? - рече дядото.
- Това... това е моят буквар! Як е, нали? - отговори детето.
- Ами не знам колко е устойчив на удари - каза дядо Игнат. - Я дай да го разгледам. Хм... много рисунки бе, дядовото, почти не виждам букви, думи, стихотворения в това букварче! Ами, че какво ще учите вие бе, деца?! - Загрижен дядото продума.
- Дядо, тези са нови буквари. За първа година ще учим от такива.
- Дядовото, страхувам се, че не си първият, който ще учи от такъв буквар!...
Дядо Игнат беше мъдър човек. Човек, живял през три поколения хора и знаеше много за живота. Той беше загрижен за момчето. Трябваше някой да му каже нещо за живота. Нещо, което малко хора могат да ти кажат! Дядо Игнат вярваше, че той е задължен да го сподели на своя малък внук. Речено - сторено. Дядото каза на Павелчо:
- Седни, Павеле, нека ти предам първият урок.
- Дядо, не сега, недей! Не искам уроци! Много са скучни и омръзват!
- А какво ще кажеш да ти разкажа една приказка? - запита дядото.
- Ами... коя е тя?
- Приказката се казва: "Приказка за живота". Тя е една много мъдра и поучителна приказка, дядовото. Малко хора я знаят. Никой не може да ти я преразкаже така, както аз!
- Давай, дядо, давай... разказвай! Аз много обичам приказки, а пък и за тази не бях чувал!
И започна дядо Игнат да разказва на своя малък внук, за който за първи път започват грижите и борбата в живота с първия учебен звънец.
- Павеле, ти нали обичаш своята родина?
- Да, дядо!
- И аз, дядовото, но да си те питам. Значи този урок си го знаеш. Имало едно време едно малко момче, също като теб, Павеле.
- Как се казвало то? - попитал веднага Павелчо.
- Няма значение, няма значение!
Това малко момче тръгнало на училище, също като теб. То обичало да чете, но това му донесло много подигравки. Момчето било бедно и всичко, което имало били само книгите. Ако то успявало да спести някоя стотинка, веднага тичало до книжарницата. Неговите съученици го мразели. Те по цял ден играели с топката, а момчето четяло и четяло. Неговите връстници го мразели и постоянно го подигравали и обиждали. Всъщност той никога не играл с тях. Не, защото ги
мрази или не можел да играе.
- А защо бе, дядо?
- Защото той имал една едничка цел, която трябва да постигне на всяка цена. Тази цел била той да стане лекар. Минали години, всички растели. Момчето ставало все по-красиво и по-красиво, но момичетата не харесвали "читанки". Те обичат, дядо, адреналина, преживяванията, моторите, колите. Той не притежавал нищичко, освен едно старо колело, останало от баща му, но и не искал повече. Той мислел, че съществуват два вида момичета и неговото ще бъде от "другите". Тя няма
да е като всички останали. Момчето вярвало, че още щом я зърне ще разбере, че е тя! Дните минавали, седмици след седмици, месеците се нижели. Дошло време да прави абитуриентски бал. Само той от всички негови съученици си нямал дама на бала, но си изкарал страхотно, въпреки това. Някои го съжалявали. При всеки опит за съжаление той казвал:
"- Не ме съжалявайте! Не трябва! Не искам от никого съжаление!"
Неговите съученици били заможни деца, малко били като него и единствено той така упорит, изпъкващ сред всички. Момчето притежавало много други качества, Павелчо. Искам да слушаш тук много внимателно! Момчето било добродушно. Не мразело никой, дори и враговете си. Те просто му били безразлични. Той бил винаги готов да помогне с каквото може и сам се справял с почти всичко. Не оставял днешната работа за утре. Винаги намирал за какво да се бори, дори
и да нямало за какво. И най важното, Павелчо, момчето умеело да обича. Не всеки може да обича истински, внучето ми! И така, дядо, всичко минало като приказка, като нашата приказка, която е към своя край вече. Приключил балът на момчето. Той започнал да учи медицина. Преместил се в друг град. Там нямал време да завързва много запознанства. Имал много малко приятели и отново без приятелка. Нещата не били много по-различни отпреди с единствената разлика, че тук вече почти никой не му пукало дали учи или не. Почти никой не му се присмивал. Никой не го познавал! Той бил много самотен! Повече и отпреди! Но отново живял само, за да постигне целта си!
- Дядо, ама той така май няма да си има никога приятелка?!
- Не бързай, Павелчо! Не бързай! За всеки влак си има пътници и за всеки пътник - влак!... В университета той срещнал своето момиче. Тя също имала неговата цел. Минали години, те се оженили, той имал собствена кола и къща с хубава градинка. Неговото момиче обичало там да си почива сред цветята! Двамата често гледали залеза заедно край реката, която минавала близо до тях. Двамата имали две хубави момчета. Като пораснали двамата силни и красиви мъже, единият го дарил и с внуче. Момчето било много щастливо! Е, вече не било вече момче, а дядо. Един щастлив дядо!
- Дядо, приказката, честно казано, не е от най-интересните. Обичам повече "Питър-Пан"!
- Знам, дядо, че не е от най-интересните, но с времето ще ти става все по-интересна. Колкото ставаш по-голям, толкова повече ще се замисляш върху "Приказката за живота", която твоят стар и побелял дядо ти е разказвал.
- Не знам, дядо. Мислиш ли? - попитал Павелчо.
- Сигурен съм, дядо! И запомни нещо от мен! Животът не винаги е такъв, какъвто искаме, а такъв, какъвто си го направим! Не е важно да си в центъра на вниманието, когато трябва да се правиш на клоун, а когато имат нужда от теб!И... запомни, дядовото, преди всичко трябва да останеш "човек"!
- Ще опитам да запомня всичко, дядо!
- Аз ще гледам да съм близо до теб - доколкото мога да ти припомням всичко! - рекъл дядо Игнат. - Дядовото, време е вече за лягане.
- Добре, дядо!
- Лека нощ, дядо, и да кажеш утре на твоята учителка да ви дадат и по един от старите буквари.
Нищо, че в тях няма много рисунки, не всичко е такова, каквото изглежда!