Приказка за Щастието
Приказка за Щастието
Над замръзналата земя Неведомият Дух слизаше бавно. Загадъчно се усмихваше на човешките и животински стъпки, отпечатани в снега, на сънищата, с които комините на близкото селище кротко целуваха звездите в безоблачното небе, на дрезгавите гласове на петлите, на своите си мисли. Докосваше с обич неподвижните клони на стария орех. Беше го правил и друг път. В друго време бе броил вдлъбнатините по могъщия ствол на дървото, за да усети силата на растежа. Промяната. Зрелостта. Старостта. Приемаше ги като част от света, за който се грижеше.
И днес обгърна хралупата на лисичето с нежност. Животинчето бе осиротяло твърде рано. Духът го бе довел тук. Учеше го. Закриляше го. Обичаше го. Радваше се на малките му ловни победи, по-скоро приличащи на кражби, отколкото на истински битки, и се надяваше то да преживее зимата. Искаше му се животът да разчупи оковите на младенческите му страхове, за да може първият порив на пролетта да го върне в обятията на родната планина.
Духът се намръщи. Вдигна се рязко. Събуди лисичето и го скри в близките храсти. Прошепна му да мълчи и се загледа в криволичещата човешка сянка. Жена. Стъпките й бяха равни и сигурни. Знаеше какво прави. Приближи ореха. Пъхна в хралупата малко вързопче и, без да се огледа, отмина.
Лисичето завъртя черното си носле по посока на селото. Преглътна. Изправи се. Затича. Първите порти на къщите го уплашиха. Гледаха го с изцъклените очи на петлите. Духът въздъхна. Помогна на малкото сърчице да се успокои. Заедно свалиха една птича глава и се завърнаха в топлата хралупа. Не беше кой знае какво, но все пак бе храна. Лисичето преглътна последната хапка. Облиза муцунката и лапите си. Протегна се. Опашката му докосна нещо непознато. Подскочи и светкавично се обърна. То не помръдна. Побутна го. Захапа го. Не беше вкусно. Поигра си с него. Прегърна го и заспа изведнъж със съня на чистите души.
Духът предпазливо докосна вързопчето. Детска къдрица. Сребърно кръстче и пръстен. Щастие. Познаваше щастието. То винаги свършваше внезапно. Злото го изтръгваше. Животът събираше оцелелите. Посяваше надеждите им. Грижеше се за растенията им. Жънеше ги. Смилаше зърното. Месеше хлябът. Разчупваше питата. Хранеше душите. Свързваше пътищата им. Пееше песните им. Танцуваше. Прощаваше омразата и любовта, предателствата и верността, броеше сълзите и усмивките, годините и дните. Вдигаше и събаряше покривите на домовете. Люлееше църковната камбана по стар навик и в празник, и в делник.
Жената! Трябваше да настигне жената. Духът се вдигна високо в утринното небе. Слънцето се усмихна над ръба на планината и му направи място до себе си.
- Как се казва?
- Яна - прошепна Духът.
- Къде отива?
- На Самодивската поляна. Преди години Петър открадна ризата ù и тя му стана жена. Роди им се момченце. Вчера Петър се помина. Брат му Павел му взе душата. Заради бащиния черен жребец. Делиха се и...
- Ами детето?
- Детето...
- Ето я!
- Облякла е ризата!
Духът се спусна над заледената Самодивска поляна. Разтърси клоните на храстите. Зазвъняха камбанките на отчаянието. Дочу ги черният жребец. Задърпа шията си. Отвърза я. Изкърти вратата на обора. Опита Павел да хване коня, но животното го събори по гръб.
- Хайде! - извика Духът
Жребецът отпусна предните си копита върху гърдите му. Дръпна се. Изцвили. Вдигна ги и отново замачка отпуснатото тяло.
- Стига! Идвай! - рече Духът.
Конят изпръхтя и хукна към гората. Видя Яна. Побутна я с муцуна. Веднъж. И още веднъж. Захапа края на ризата ù. Откъсна го. Бяло платно върху бял сняг. С кървавите следи, като с кръпки, заши Животът пътя към Самодивския свят.
Дълго стояха прегърнати двете души. Толкова дълго, че Духът успя да накара лисичето да слезе по светло до селото. Да се промъкне в двора на къщата. Да види как тялото на Павел потъва в земята. Да се сприятели с малкия Христо. Да дочака завръщането на Яна. Да чуе последния хрип на жертвения петел. Да запомни горящата самодивска риза в огъня под котлето с курбана. Да се сети за вързопчето в старата хралупа. Да го донесе. Плахо да се отдръпне в сянката на ъгъла, за да слуша как майчината любов разказва на момчето си за жена, която, за да спаси детето си от меча на врага, заклала петел и с кръвта му намазала портата на дома си. Духът се усмихваше на заслушаното в приказката лисиче. Той вече знаеше, че след време, край запаленото огнище, жените щяха да разказват на синовете и дъщерите си спомена за един по-различен Петльов ден.
- Способни ли ще са децата им да се противопоставят на Злото? - попита Слънцето.
- Знам, Приятелю! И ти се надяваш... - въздъхна Духът.
© Лина - Светлана Караколева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Петя, Благодаря ти-сега и аз се чувствам по същия начин. Благодаря ти!!!
-
Вълшебна разказвачка, усещам как ми се ококорват очите, като те чета, като на малко дете,на което му разказват приказка край огнището.Миговете с теб са много ценни, Светле! -
Лили-Благодаря ти, че докосна с обич моя свят.
Джудит- Благодаря ти, за тишината, която ме кара да се надявам, че недоизказаното е по-хубаво от казаното.
Цветана- Благодаря ти, че раздели казаното от премълчаното
Благодаря Ви! -
Чудесни послания си вложила в пластовете на разказа!
-
!!!
-
Благодаря Ви, че поспряхте...
Ели-Благодаря ти, всички сме уникални. Разбираме го когато докосваме личните си светове.
Шушка- Благодаря ти! И на мен много ми се иска щастливите усмивки да са повече.
Ачо- Благодаря ти! Фолклорът ни винаги си остава, неосъзнат докрай в душите ни.
Ваня- Благодаря ти! И аз харесвам срещите си с твоите герои.
Константин- Благодаря ти! Радвам се, че съм твой читател.
Вили- Благодаря ти! Едва ли има друг потребител на сайта,който да ми е толкова близък приятел и чието мнение да ме кара да се изразявам, израствайки.
Роси-Благодаря ти! Обичам да разговарям с твоите произведения, да затварям магическия кръг на взаимното вдъхновение и да се изненадвам всеки път на твоята страничка.
Румен- Благодаря ти! За мен е чест!
Силвия- Благодаря ти! Хубаво ми е да скитам из редовете на произведенията ти...
Петя- Благодаря ти! Способността ти на мистичен слово-създател и читателската ти проницателност са уникални. Написах разказа, за да участвам в третия конкурс за учители-творци на Анубис-Булвест и се радвам, че не го харесаха-така няма да преотстъпвам авторските му права... Миналата година, когато ти публикува своя разказ много се учудих, особено след като прочетох част от прозата в сборника.
Скоро един приятел каза: Човек не знае какво печели докато губи...Прав е-срещнах двама нови страхотни разказвачи.
Още веднъж-Благодаря на всички... Сърдечно! -
Почти Библейско сказание, силни внушения и тежки като капки кръв по сняг, идеи... И намесата на соларното и вечното начало в човешкия живот, си е просветляване...Очовечаването на самодивата си е път през обичта и вярата, през тръните на човешкия делник.Почти езическото, митологично мислене, силите, които носят мъжкото плодородие, се пренареждат до утвърдената вяра, която сломява зверското у човека.
А дали малкото лисиче ще порасне с топлотата на майчината обич или ще поеме от човешкото коварство... -
Философия, мъдрост, мистичност...
Много ми хареса, много!
Поздравления, Светле! -
"- Способни ли ще са децата им да се противопоставят на Злото? - попита Слънцето.
- Знам, Приятелю! И ти се надяваш... - въздъхна Духът."
Философска приказка за възрастни...
Поздравления, Светлана!
-
Много хубаво. Идва някъде от времето, което е истинско.Wali/Виолета Томова/ -
Страхотно !!!
-
Харесах приказката ти!
-
Ооо! Я виж, ти! По библейски приказно и философско!
Пък и аз се надявам...
Поздрави, Лина! -
!!! Уникална си Светле!!!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
