Приказка за Щастието
Над замръзналата земя Неведомият Дух слизаше бавно. Загадъчно се усмихваше на човешките и животински стъпки, отпечатани в снега, на сънищата, с които комините на близкото селище кротко целуваха звездите в безоблачното небе, на дрезгавите гласове на петлите, на своите си мисли. Докосваше с обич неподвижните клони на стария орех. Беше го правил и друг път. В друго време бе броил вдлъбнатините по могъщия ствол на дървото, за да усети силата на растежа. Промяната. Зрелостта. Старостта. Приемаше ги като част от света, за който се грижеше.
И днес обгърна хралупата на лисичето с нежност. Животинчето бе осиротяло твърде рано. Духът го бе довел тук. Учеше го. Закриляше го. Обичаше го. Радваше се на малките му ловни победи, по-скоро приличащи на кражби, отколкото на истински битки, и се надяваше то да преживее зимата. Искаше му се животът да разчупи оковите на младенческите му страхове, за да може първият порив на пролетта да го върне в обятията на родната планина.
Духът се ...