- Не ме наранявай, моля те! – гласът й трепереше, едва се процеждаше през гърлото. Нещо я душеше и думите трудно се изтръгваха от пресъхналите й устни. Сълзите бяха на ръба на очите й – нейните доскоро весели очи.
Беше си обещала да не позволи на никого повече да я наранява. Много официално и тържествено беше се врекла пред себе си, пред олтара на своето „Аз”. Защо забрави? Защо за пореден път заличи спомена – от болката, от отчаянието през които толкова пъти премина?
Гласът й затихна, уплашен от празнотата на пространството. Разбра, че говори на себе си. Долови, че няма никой наоколо и воплите й бяха обръщение към тъмнината, която отново я бе обградила.
А беше успяла! Наистина! Беше успяла да достигне баланса, онова равновесие, което я тласна напред и което отвори врати пред душата й. Научи се да живее в илюзии, да гради свят от мечти и да им вдъхва живот, да пали усмивки в очите на другите с ентусиазма и заразителния си смях. Защото беше свободна! Защото чувствата й не бяха подчинени ...