Днес е 22 август. Снощи моите приятели ми се обадиха по телефона и ме поканиха да отидем заедно да играем на следващия ден.
Сега е 11 часа. Аз съм седнала на стълбите пред училище. Тук се бяхме уговорили да се срещнем. Няма никой. Явно съм дошла първа. Поглеждам наляво после надясно. Още никой не се вижда. Решавам да вляза в училището и да видя старата си класна стая. Тръгвам по коридора вляво и веднага съзирам познатата зелена врата. Отварям я и що да видя – всички чинове летят из стаята.
Някой извиква. Читанката ми казва да затворя вратата.
- Какво е станало?! – учудено възкликвам аз.
- Забавляваме се – отговаря читанката.
Гледам учудено и не вярвам на очите си. В стаята се вдига шум. Математиката пищи и хвърля триъгълници и кръгове към черната дъска. Играе с тях на стрелички. Българският език танцува с цял куп речници около себе си. Човекът и обществото и човекът и природата са се хванали за гушите и се налагат с юмруци. Музиката бие барабани и не забелязва боя пред нея. Английският ...