Мия често си спомняше онази детска игра с врабчетата. Тези спомени понякога предизвикваха усмивка, понякога - не ,но тя не се отказваше от тях. Те си бяха като подарък -грижливо опакован в красива хартия , с малка ,кокетна светло синя панделка, прибран за да бъде изваден в подходящия момент. И такива моменти не липсваха... Понякога сутрин, когато още всичко живо спеше, тя сядаше на стълбите, поглеждаше към поостарялата вече ябълка , измерваше с поглед дървото сякаш за да се убеди, че то си е още там - същото. Да клоните му се бяха извили, короната беше по- голяма, дънерът се беше разкривил, но си беше същото дърво. Дървото на което живееха врабчетата на дядо й. Неусетно се пренасяше в едни други сутрини, когато щом се събудеше и бързаше да излезе на двора- боса и още с пижамката, за да не изпусне момента когато врабчетата получаваха своята закуска, а дядо й седи усмихнат с протегната ръка, чакайки някой от неговите приятели да кацне на нея.
- Дядо, днес всички ли са тук? - питаше Мия.
...