Третият ден отмина бързо. Мими беше в очакване на вечерта. Та, нали при нея пак щеше да дойде тя, феята на сънищата. Свечери се. Днес денят беше мрачен. Небето беше покрито с облаци и залез така и нямаше. Болницата притихна. Настана онова спокойствие - прехода между деня и нощта. Прехода между реалният свят и света на сънищата. И ето я и нея, феята носеща се в бледолилавото си сияние. Мими с нетърпение попита:

– Днес, къде ще ходим днес, в коя приказка?

– Подай ръка! – каза феята – Тръгваме.

Приказка трета или приказка за обичта на кучетата

- Къде сме? – попита Мими.

 -  На едно много хубаво място, в един специален сън.

         Всички знаем за любовта на кучетата. За тази любов, която е безусловна. Казват, че кучетата живеели малко, защото те вече знаели да обичат. Не им трябва време да се научат на това- те се раждат така - научени. Колко много време отнема на хората, за да разберат, че на този свят сме  дошли, за да обичаме, за да се научим на любов.

         И ето феята и Мими бяха вече там.  

Сапфирено синьо небе. Сияещо слънце, което даваше топлина. Лек ветрец, който галеше с нежност. Безкрайна поляна покрита с нежна трева и много цветя, толкова пъстри, сякаш дъгата се бе изсипала там. И учудващото е, че сред полето, което граничеше с небесната шир, имаше много хора – високи, ниски, слаби и по – пълнички, със буйни къдрави коси и не толкава къдрави- толкова различни. Те вървяха или бяха поседнали на тревата на групички и говореха по между си. Всички усмихнати, а от очите им се излъчваше любов – безусловна и така красива любов, защото истинската любов е красива.       

– Къде сме? – попита Мими – Кои са тези хора?

– Те приживе са били кучета.

– Как така кучета!? А, защо сега са хора?

Преди кучето да се роди като куче, в предния си живот е било всъщност човек – човек, който се е учил да обича. Човек, който не е имал шанса да изживее истинската си любов и се е природил в куче, за да  намери любовта си и да я обича, без никой да му пречи.   

– Разбираш ли, Мими, защо кучетата обичат, така, безусловно?

– Да. Разбирам? Но, да кажем, че някой човек, преродил се в куче, не може да намери  истинската си любов? Тогава, какво става с кучето?

– Бях ти разказвала, за това, което е писано да стане ще стане, срещите в нашия живот не са случайни. Нищо случайно няма. Всичко е написано и всичко, което трябва да стане – става.

– Мога ли да отида при тях?

– Да, Мими, отиди! Поговори с тях! Разбери как се обича!

И Мими започна своята разходка, там сред тях, по зелената мека трева. Минеше ли покрай някого, той веднага я поглеждаше. Мими почиства, почувства ласката на тази безусловна любов. Някаква топлина се разля по цялото й крехко телце. Топлината на истинската любов. Да, тя истинската любов имаше способността и да лекува, за това, и Мими се почувства много по-добре от преди.

Но настъпи този момент, в който Мими и феята трябваше да напуснат този чуден свят, този чуден сън. Естествено беше на Мими да не й се тръгва от тук. Та кой би искал да напусне света на любовта? Но, трябваше!

И пак, сумрачната болнична стая и леглото, в което феята на сънищата настани Мими.

- Заспивай, Мими! Лека нощ!

И Мими заспа. И една щастлива детска усмивка сияеше на лицето й, дори в съня. Че, кой не би се усмихвал щом е посетил поне веднъж света на любовта. Сега Мими вече беше много по- щастлива, беше много по- здрава и най- важното беше се научила как се обича.