Тя лежеше на леглото - сама в задимената от цигарен дим сива, мръсна и малка стаичка. Пожълтялата риза, в която беше облечена, се сливаше с овехтелите чаршафи. Нежният ú детски смях кънтеше, докато тънките ú пръсчета разлистваха книжката. Вратата се отвори с трясък, смехът ú изчезна и тя подскочи стреснато. На вратата стоеше той – едър, набит млад мъж, пушейки цигарата си. Той се приближи до нея и ръцете ú незабележимо затрепериха, докато се опитваха да скрият книжлето между намачканите чаршафи. Той погали нежно лицето ú, заблудена тя му повярва и радвайки се на милувката, му примижа, но в следващия момент той вдигна другата си ръка и загаси фаса в брадичката ú. Тя се отдръпна, но от страх не можа да извика, въпреки че болката гореше в нея. Книжката изхвърча на пода. Очите ú се навлажниха, една сълза се претърколи по лицето ú. Като очите на побесняло животно светеха неговите и само с един удар той я повали на земята. Тя мълчеше, той я удряше и удряше. Нежното ú и малко тяло се гърчеше конвулсивно при всеки ритник. Жълтата ú риза се обагри с алената ú кръв. Тя не дишаше. Надвесил се над нея, той се любуваше на нежното ú лице. Той я целуна, повдигна я внимателно, постави я на леглото, разкъса дрехите ú и започна да я целува.
Броени часове след това полицията пристигна. Неволно съседка проследила цялата случка и повикала полицията. Те нахлуха и насочиха оръжията си към него. Той лежеше до нея и целуваше все още топлото ú, но започнало да изстива тяло. Очите ú бяха отворени. Той насочи жестокия си поглед към двамата вцепенени от гледката полицаи.
- Тя е моя! – бяха единствените му думи.
Очите ú бяха прекрасни, мътни и тъмни като нощта отвън. Той ги затвори. Отново настъпи тишина, а кървавата луна светеше на черното кадифено небе сред безбройните звезди.
Тя остана негова.
© Любов-Антоанет Чараджийска Todos los derechos reservados