Да си призная, май не съм си в ред. Направо от дежурство, уморен и мръсен, както съм с униформата и тежкия сак, стиснал букетчето с есенни цветя в ръце, се влача по разбитото шосе към едно страшно за мнозина място. Още помня как в моето детство гробищата бяха откъснати от квартала, самотни в безбрежното поле като място на болезнените спомени и изоставените души. Сетне комплексът се разшири с новопостроените блокове, пък и алеите с кръстове „запълзяха” към него. И днес почти под прозорците на живите предупреждават за преходността на земното битие.
На десетина метра от мен, на входа към храма на тихата гостенка, рошав циганин многословно муфти милостиня от шофьора на влизаща кола. Колегата-охранител излиза от кабинката си и опитва да се пошегува (сигурно му е писнало от нестихващата скръб наоколо):
- Мъжки, Задушница беше вчера! Да не си джапнал повечко на поста и да си объркал дните?
- Що, колко скелета изпусна да избягат тая нощ след Задушница? – респектирам го с гробищен хумор.
Той се ...