Някога разбивали ли са ви сърцето? Естествено. На всеки се случва.
А няколко пъти подред в един ден? Всеки ден? Повтарящо се действие, отново и отново? Случвало ли ви се е? Е, тогава знаете за какво говоря.
Синдромът приятелка - да си достатъчно добра, за да слушаш как говори за хилядите момичета, с които е бил, но явно недостатъчно, за да си една от тях.
Точно това се случва с мен. Вече чувството ми е до болка познато - дотолкова, че започвам да смятам самата болка за нещо нормално.
Винаги съм смятала, че да обичаш някого, означава да си мислиш, че, малко или много, заслужаваш той да те обича по същия начин. Не просто да те обича.
Защото може да те обича като приятелка.
В този случай нищо не е достатъчно - нито качествата, които притежаваш, нито (неизвестната за него) любов, която изпитваш, нито беглото подобие на чувства, които той изпитва към теб. Нали сте приятели.
Нищо от тези неща не стига. Никога. Проблемът е, че само ти го забелязваш - той нe разбира. Глупав късметлия.
И никога няма да разбере. А ти винаги ще си останеш приятелката, която го чака в дискотеката, докaто той прави бог знае какво с друга в тоалетната. На десетина метра от теб. Всъщност знаеш какво правят - просто ги чуваш. И всяка секунда е като да ти изтръгват бавно и мъчително ноктите. Един по един. И започваш да се питаш защо, по дяволите, са ти толкова много нокти.
И тогава, след дълго чакане, той излиза с хищническа походкa и подозрително мирише на алкохол. Воала. Вече е готов да те удостои с присъствието си. Бъди щастлива, защото само това ще получиш. Поне докато не се появи нещо интересно, което със сигурност няма да си ти.
Глупаво мъжко его. Глупаво бройкане. Глупави тоалетни с тънки стени. И глупавата ти, да се влюбиш в най-големия бройкаджия, който ти е известен. Най-глупавото в цялата тази абсурдна ситуация? Фактът, че сте приятели. Че зад цялата тази фасада, зад която грижливо се криеш в името на приятелството, ти иде да се разкрещиш с все сила. Приятелство? Я не ме разсмивай. Просто е единственият начин да го имаш някакси, бил той извратено-мазохистичен и безсмислен от разумна гледна точка.
Никога няма да е достатъчно. Сякаш цялата болка на света не стига. Не. Той отново и отново те залива с любовните си приключения, неосъзнал какво мислиш ти по въпроса, защото - слава богу! - не може да чете мисли.
И ето ме и мен в цялата нелепа картинка - аз, която винаги съм подкрепяла приятелството между момиче и момче, винаги съм твърдяла, че ще правя каквото ще правя, но в приятел няма да се влюбя.
Както вече разбрахте, не мина по план - озовах се точно там, в самия център на Shitville. Влюбих се, сближихме се, той не се влюби, а още по-лошо - станахме приятели.
Защото, ако бях минала между капките, нямаше пръстите ми да барабанят по клавиатурата, а сълзите да се ронят по тетрадката по химия, размазвайки всички уравнения за контролното другата седмица. Нямаше да чувам неща през стени на тоалетни. И нямаше да боли.
Любовта, която изпитваме към някого, винаги е повече от болката, която ни причинява той, защото колкото и да сме наранени, никога не се решаваме да си тръгнем.
И тъй като това е сайт за авторско творчество, ето го и моят превод:
Любов. Глупав начин да се опиташ да определиш колко точно мазохизъм се крие в теб. Винаги е някъде там, заровен дълбоко. Чакащ да се покаже чрез човека, който ще ти забие нож в гърба, когато най-малко очакваш. И това изобщо няма да те спре. По никакъв начин.
© Меланхолия Todos los derechos reservados