Тази слънчева и спокойна юнска утрин обещаваше един горещ и прекрасен ден. Оказа се, обаче, че не всички си изпълняват обещанията като мен. Дори спокойните утрини. В 7.00 часа нямаше как да знам това. Имах време да полежа със затворени очи, за да запаметя шантавият си сън и, изневерявайки на нормалният си сутрешен нрав, да поздравя Слънцето. Дори да му се усмихна. За всичко останало останах вярна на себе си и бавно си закусих, гледайки весели видеа из интернет. За да е в унисон с мен, на автобусът му трябваше доста време да стигне до моята спирка, след което продължи бавното си придвижване до търговският център, пред който трябваше да сляза. Причината не беше в жената шофьор, която при нормални обстоятелства слагаше в малкият си джоб всичките си колеги, а в невероятният трафик в началото на деня. Пристигнах на работа с десет минути закъснение, но колежката и шефовете би трябвало да са свикнали с това. За мен си беше нормално.

- Радвам се, че все пак дойде на работа!- изсъска ми колежката вместо “добро утро”. – Всяка сутрин започвам изнасянето на стоката без теб! Писна ми!

- Добро утро и на теб, Юлия!- усмихнах се аз.

- Ива, не ми се прави на интересна, а започвай да изнасяш стелажите! По- бързо! Клиентите няма да чакат да се натуткаш!- вече крещеше тя, докато буташе към терасата окачените и натрупани бански костюми и плажни кърпи.

- Не ми крещи! Писна ми да ти повтарям, че играта ти на шефка пред мен не върви. Върши си твоята работа, остави ме спокойно да си върша моята и не ми вгорчавай прекрасната сутрин.- упътих се аз към стаичката за персонала.

Подобни сцени се разиграваха при започването на всеки мой работен ден в последните два месеца. В началото ги понасях мълчаливо, повтаряйки си наум продължително “Оммм”, защото ми се налагаше да си запазя мястото. Не, че беше работата мечта за мен, но трябваше да трупам трудов стаж и да си плащам сметките. Така, ден след ден, живеят 90% от хората на планетата ни, предполагам. Целта на живота ми беше да се присъединя в редиците на щастливците от останалите 10%. Цел, която отлагах, успокоявайки се, че имам време за всичко. На двадесет и осем години хората около мен все още ме приемаха за момиченце, така се възприемах и аз. Детето в мен си стоеше на една и съща възраст, вършеше лудория след лудория и вярваше, че големите си мечти ще ги изпълни когато порасне, евентуално, и има време за планове за бъдещето. Малката Ива не искаше да си отиде от мен и внасяше във всекидневието ми цветност и безгрижие. Когато мама ми напомняше, че е време да се приземя, когато ми намекваше, че е време да стана майка на свой ред, а не да се държа като малко дете, татко с усмивка заставаше на моя страна и казваше, че всичко идва в точният момент.

А точният момент да стана самостоятелна, да напусна детската си стая, дойде с първото ми сериозно влюбване преди четири години. Кико нахлу в живота ми с гръм и трясък на един купон за Денят на влюбените. Покани ме да танцуваме на “My Heart Will Go On”*, толкова известната песен на Селин Дион, и докато бях в прегръдките му ме попита, шепнейки ми в ухото: “Ние с теб вече влюбени ли сме?“ Засмях се в отговор, но само три месеца по- късно вече живеехме заедно. Първата важна крачка в живота ми, с която сама изненадах себе си. Звучи банално и захаросано, нали? Понякога си мисля, че животът ми е пълен с всякакви баналности. Неразличим с нищо от живота на останалите разхождащи се двуноги по света. Въпросните четири идилични години, изпълнени с лудории, страст, нови за мен емоции и любов, разбира се, завършиха както и започнаха. С гръм и трясък. Отидох сама на рожденият ден на приятелка, защото на Кико не му се ходеше никъде, беше уморен от работа. Все пак, бяхме в един клиширан, банален съюз. Той носеше парите, аз се грижех за уюта в дома. Не си поставяхме бариери, не се обременявахме с ревност и не запълвахме времето си само един с друг. Казах му, че ако не се върна до 22.00 часа, ще спя в дома на рожденичката. Купонът продължи и след полунощ, а аз останах почти до неговият край. Сама не знам защо реших, че искам да спя до Кико, вместо на чужд диван, и се прибрах без да му се обадя. Така или иначе щях да го събудя и изненадам щом се шмугна при него в леглото. Когато отворих входната врата на апартамента чух силна музика и смях. Напълно озадачена се упътих към светещият хол, отворих вратата и съзрях мъжа на моят живот, в цялата си прелест, както майка го е родила, да стои до прозореца с чаша бренди в ръка. И да гали косите на русокоса, гола нимфа, която го гледа в очите и кокетно се смее. Една толкова банална ситуация, а ми беше толкова трудно да я асимилирам. Цели два месеца не се примирих със случилото се. Гръмотевиците между нас с Кирил продължиха, но заедно с тях валеше пороен дъжд от моите сълзи. Той не изтърпя сцената на ревност, която му устроих и след по-малко от 48 часа се озовах отново на сигурно, в детската си стая. Мама не спираше да цъка с език и да клати глава. Отначало не разбираше защо се разделяме след първият възникнал проблем, а след няколко дни започна да ме укорява, че не спирам да пращам смс-и и да звъня на този самозабравил се женкар. Самата аз не знаех дали го търсех от любов или от наранена гордост, желаеща да изясня нещата и да проверя дали толкова бързо ме е отписал. В някои дни прекалявах, сама осъзнавах колко съм досадна, но не можех да се спра. Следваха дни на пълен игнор, в които пък се самосъжалявах и плачех, слушайки музика в стаята си. Не приемах съвети и утеха от никого.

Едновременно с осъзнаването, че краят на връзката ми с Кирил не е и краят на света, дойде и решението да си намеря работа. Родителите ми достатъчно ме бяха търпяли и издържали. Времето да помагам за разходите у дома настъпи и след няколко дни започнах да ставам рано, да понасям заядливата колежка, да продавам плажни джунджурии и да се усмихвам на клиентите дори когато душата ми иска да крещи. Бакалавърската ми степен по Изящни изкуства предполагаше друг тип работа, но за да имам свое ателие и да правя това, което обичам и в което ме бива, трябваше да спестя средства. А това си иска жертвите. След първото интервю за продавач- консултант ме извика на второ лично шефът на магазина. “След одобрението на управителката трябва и аз да разбера кой ще работи за мен“- усмихна ми се господин Ковачев още щом прекрачих прага на кабинета му. Нямах против този млад, чаровен, облечен в кожени панталони и тениска на GNR** шеф да узнае коя съм. Явно му допадна, че една бъдеща художничка ще е негова подчинена и след кратък разговор ми честити, че на следващият ден започва пробният ми период. Оказа се, че пробата не е само за продаваческите ми умения, но и за степента ми на издържливост в стресова ситуация и попадайки в любовен триъгълник. Отново. Без да съм си избирала да съм страна в никаква геометрична фигура.

Нямаше как да подмина факта, че шефът идваше редовно в магазина, а както научих по-късно това не беше единственият му бизнес, че винаги ми се усмихваше и ме заговаряше. Много скоро схванах и защо Юлия ми крещи, заяжда се с мен дори пред клиентите, а любезничи когато господин Ковачев се появи. Понякога ѝ се усмихвах разбиращо, понякога отговарях подобаващо на нападките ѝ. Понякога пред нея флиртувах леко с шефа, а понякога отказвах поканите му за кафе така, че тя да разбере. Когато пък аз разбрах, че тя не само го харесва, но са и любовници с красивият ни шеф, започнах да се държа дръпнато с него. Юлия точно тогава започна да му се оплаква от мен, да ме клевети, че не си върша работата.

Горещият юнски ден беше в разгара си. По обяд с Юлия вече работехме усърдно, но и общувахме по-разгорещено от всякога. Дракахме се при най-малка възможност, насаме или с клиенти. В един момент тя ми кресна:

- Не забравяй, че днес е последният ти ден от пробният период! Ще кажа на шефа, че не трябва и не искам да продължавам да работя с теб!

- Да не мислиш, че аз пък изгарям от желание да съм тук?- не останах длъжна. – От утре ще дишаш спокойно! Напускам!

- Нали няма да ме зарежеш довечера сама? - сепна се тя.

- Няма. Не мога. - отвърнах със съжаление.

Между двете смени имах цели три часа свобода, които минаваха в блаженно препичане на плажа, четене на книга или сърфиране в интернет. В този последен, както си мислех, ден не можах да се насладя нито на храната си, нито на Слънцето, нито на книгата. След третото позвъняване се свързах с Кирил. Плачейки му споделих работните си проблеми и изхълцах, че имам нужда от него тук и сега.

-  Изобщо не си се променила през тези два месеца, Ива! Все същото дете си! Всички трябва да те обгрижваме и да сме ти на разположение когато ти се прииска! - чух смаяна грубият му глас в слушалката.

- Кико, аз ...

- Какво ти? Не си искала ли? Винаги е без да искаш! Казах ти милион пъти, спри да ме търсиш и да ме занимаваш със себе си! Има нова жена в живота ми, защо не го разбираш?!

- Онази русата ли? - не се сдържах.

- Тя е, да. Ще си сменя номера и ще те блокирам в социалните мрежи. Прекали! Всичко хубаво ти желая ... – този път му затворих телефона аз.

Вечерта не продумах изобщо на Юлия. Вършех си работата мълчаливо и опитите ѝ за разговор или заяждане увисваха във въздуха. Тръгнах си пак така, мълчаливо. Вървях по баира към спирката на автобуса умислена и тъжна. Не обръщах внимание на неоновите реклами, на шумните туристи, на закачащите ме подпийнали момчета. Светът ми се струваше мрачно и гадно място. Животът ми - пълна безсмислица. Никой не ме обичаше, никъде не бях желана. Какво шях да правя без работа? Как щях занапред да живея без любов? Какво щях да правя със себе си? Нямах отговор на нито един въпрос и с всяка крачка капеше и по една сълза от очите ми. Чувах сякаш от километри позната мелодия и в същото време осъзнавах, че звъни телефонът от раницата на гърба ми. Оставих го да си звъни. Не исках да разговарям с никого в този момент, но една възрастна жена ме спря и ме попита защо плача, дали може да ми помогне с нещо.

- Не можете. Той ме заряза и останах без работа! Вече нищо не искам...

- Момиче, съвземи се, жива и здрава си! - прекъсна ме старицата.

- И, какво от това?! - упорствах аз.

- Стигни до края на баира и ще разбереш какво ти говоря. Хайде, със здраве. И изтрий сълзите, не си струва.

Жената продължи с бавни стъпки по пътя си. Не бързаше явно заникъде, като мен. Реших, че и тя не разбира болката и тревогите ми, махнах с ръка и продължих да се изкачвам нагоре. Не спрях и да плача, проклинайки съдбата си. След няколко минути, в края на стръмният баир пред очите ми се разкри шокираща гледка. По тротоарите хората бяха като замръзнали и всички гледаха в една посока. На пейката пред мен ридаеше невръстно момче, увито в одеало, а двама възрастни се опитваха да го утешат и да му дадат да пие вода. Като на забавен каданс виждах светлините на линейка, полицаи отклоняващи движението в друга посока, полицаи опитващи се да разговарят с изпаднал в истерия мъж до една бяла, спортна кола и пред колата, на пътя, парамедици държащи покривало. Последните, с покривалото, изчакваха да спре да щрака фотоапарата на следствените органи. Погледнах накъде снимат и сълзите ми спряха. В неудобна поза, напреко на пътя, с празен поглед отправен към небето и застинала усмивка, лежеше млада жена. Да не беше червената локвичка под главата ѝ бих казала, че спи на най-неподходящото място. “Вероятно е на моята възраст и майка на момчето от пейката“- мина ми светкавична мисъл. Няколко минути, струващи ми се цяла вечност, не можех да помръдна. Имах усещане за нереалност, сякаш съм попаднала на снимачната площадка на филм. Когато някой зад мен се приближи и ме докосна по рамото, се стреснах като при внезапно събуждане и имах усещане, че светлините наоколо ще ме задушат. Тогава се затичах с всички сили към спирката. Исках да стигна по-бързо до безопасността на дома си, но и да скъся времето и разстоянието до всичко ново, което предстоеше да ми се случи, а бях спряла да вярвам, че е възможно. Там, на спирката, едва дишаща, хванах такси и казах на шофьора, че много бързам, но искам и да стигна до крайната точка. Човекът ме разбра и ми кимна в огледалото, с леко горчива усмивка. Отворих прозореца на колата, оставих вятъра да роши косите и мислите ми, и отправих искрена молба към Вселената за светлият път на една душа и спокойният живот на едно невинно създание.

На следващата сутрин не се излежавах, искрено се усмихнах на Слънцето и направих закуска на родителите си. Разказах им за ужасната си вечер и почти безсънна нощ и твърдо заявих, че ще си търся квартира, нова работа и ателие, за да се отдам на рисуването. За последното смятах да се обърна към банката за кредит, но мама и татко не биваше да узнаят тези ми помисли. Те дори не разбираха защо ми е в такъв момент да излизам на квартира, като можех да живея при тях докогато си искам. Докато се омъжа, прочетох мислите на майка ми.

Останала насаме в стаята отворих най-сетне телефона си. Десетки неприети обаждания и съобщения - от приятели и от господин Ковачев. Отворих последното съобщение в гласовата поща и чух приятният, успокояващ глас на шефа: “Ивче, здравей. Звъня, пиша ти, а никаква реакция от теб. Вече се притесних. Научих  какво се е случило между теб и Юлия и разбирам решението ти. Мога да си представя колко си обидена, дори на мен. Вероятно за това не ми вдигаш телефона. Надявам се, обаче, щом чуеш това съобщение веднага да ми се обадиш, независимо по кое време. Имам примамлива и сериозна оферта за теб! Моля те, обади се! Иначе, утре няма да спра да ти звъня! Лека нощ, моето момиче!“ Той “моето момиче” ли ме нарече? Развълнувана набрах номера му. По ударите на сърцето си разбрах, че ще приема примамливото предложение, и ще съм щастлива от това. Този път неговият телефон даваше заето и оставих гласово съобщение. След минути получих смс: “Извинявай, на работна среща съм. Очаквам те след два часа в бар-ресторант “Shadows“***, на плажа. Прати ми смс дали ще дойдеш.”

Отидох. Вярна на себе си малко закъснях, но пък и шефа дойде когато вече пиех ананасов сок в очакване. Още щом получих неговият смс разбрах, че не е само мой шеф, но се оказа, че Кирил има почивен ден, за мое облекчение.

- Извини ме, че те накарах да ме чакаш, моето момиче - появи се с усмивка шефът, - знаеш какъв е трафикът през летните месеци.

- Аз ли не знам, господин Ковачев, която почти всеки ден се появяваше със закъснение на работа? - усмихнах се и аз.

- За теб съм Павел. Никакъв господин и никакъв шеф. Макар, че предложението ми е професионално. Искам да поемеш важна длъжност - да бъдеш управител на целият ми бизнес, не само на магазина, в който работи до вчера. Не приемам “не” за отговор. Да си поръчам кафе и ще го обсъдим.

Обсъдихме го. Надълго и нашироко. Още много неща обсъдихме в следващите часове с Павел. Не отказах на истински примамливото му предложение, не отказах и на желанието му да се заеме с намирането на ателие. Настоях, че аз ще си плащам наема за него. А той ме накара да му обещая, че още малко ще остана при родителите си, защото занапред имал нещо предвид. Обещах му. Не можех да повярвам колко лесно давах обещания и съгласието си в този ден. Оставих се един нов мъж да начертае бъдещето ми и нямах нищо против. Не откъсвах поглед от дълбоките, тъмносини очи на Павел и им вярвах.

Два месеца по-късно влязохме заедно, хванати за ръка, да пием по нещо и да нагледаме кой как си върши работата, в “Shadows”. Тези проверки вече бяха станали рутинни за мен, след двата магазина, трите бар-ресторанта, казиното и дискотеката на моят другар в живота. “Нашият бизнес, бейби”, както казваше той. Вече не ми правеше впечатление гневният поглед на Юлия при появата ни в магазина, дори ме забавляваше. Можех да я уволня, но реших да не действам чак толкова злобно и отмъстително. Мислех, че сама ще си тръгне, но тя инатливо си държеше на своето. Нямах против, стига да сме доволни от работата ѝ. Свикнах и с отговорността да назначавам нови хора, при това доста бързо. Създадох  навсякъде една топла, дори семейна обстановка в общуването ни със служителите, а те самите започнаха да се държат така и помежду си. Стараех се в бара на плажа да ходя само в определени дни. Тази сутрин, обаче, не си направих труда да обърна внимание кой ден от седмицата е. Стигайки до нашата маса, в десният ъгъл на терасата, до нас се приближи Кирил.

- Какво ще обичате, шефе?- обърна се той само към Павел. – Кафе с мляко и канела, както обикновено ли?

- Както обикновено за мен и каквото си пожелае дамата. Да ти я представя- шефката ти, жена ми Ива. Всъщност, вие се познавате, нали? - съвсем невинно го попита шефът.

Павел потвърди смутено и без да ме гледа в очите прие поръчката ми. Изчезна навътре в бара доста бързо. Цял ден тази сцена извикваше усмивка на лицето ми. А вечерта ни беше красива, изпълнена с интимност и любов. Моят добър, обаятелен, самоуверен и преуспяващ мъж ме придружи до ателието и остана с мен докато довърша своята нова картина. С този морски пейзаж сложих точка на цикъл от двадесет и една картини и бях готова за първата си самостоятелна изложба.

- Гордея се с теб, моето момиче! - нежно ми прошепна Павел, взе ме на ръце и внимателно, неспирайки да ме целува по устните, лицето и шията, ме занесе до дивана. Светлосив, мекичък диван, който се беше превърнал в едно от предпочитаните ни местенца. Много удобен за любовта, с която се топлехме един друг.

Днес отново съм потънала в удобния диван. Любимият мъж нежно ме прегръща и сме обградени от платна с бебешки портрети. В скута ми сладко гука шестмесечната ни дъщеря, която е взела буйната, черна коса и прекрасни сини очи на баща си и ги е съчетала с чипото носле и нацупените устни на майка си.

-  Много съм щастлив, че довечера откриваме детският център “Виктория“ - гордо заяви Павел, целувайки двете си любими момичета.

27.06.2022 Ким Джаксън

*Песента от саундтрака на филма "Титаник"

**Рок групата Guns `N Roses
 
***Сенки, англ.