Едни от най-хубавите ми спомени са от детството. Това безгрижно време, когато целият ти живот е пред теб, когато имаш безброй мечти. Когато всички те обичат и ти обичаш целия свят.
Помня, че като всяко дете и аз исках да си имам кученце. Татко, който като истински вълшебник изпълняваше всяко мое желание, ми донесе едно, точно като вълче. Нарекох го Зебра. Сигурно са ме водили наскоро в зоопарка и зебрата най-много ме е впечатлила. Оставихме кучето при баба и дядо на село. Беше много красиво и аз много го обичах, нали вече си имах мое кученце. След години кучето изчезна. Сега си мисля, че може да е избягало или да е умряло, но татко измисли такава вълшебна история. Нашата вълчица отишла в планината и там в една пещера се е грижила за малките си дечица. Не е допускала никого до себе си, само татко ù е носел храна. А как разказваше?! И аз все очаквах да се върне.
Най-скъп ми е споменът, когато всички спахме в двора на село под звездите. Десет възрастни – петте деца на баба и дядо и снахит ...