Павлето  често се срещаше с три имами, които идваха в кафенето. На главите си носеха големи чалми, а раменете им бяха покрити с дълги наметала. На всеки две педи  върху тях се виждаха надве-натри зашити стари парчета плат, а дъждовете и ветровете така бяха ги прали, че цветовте им не можеха да се различат. Единият идваше често с мулето си, като него старо, прастаро, с дълги, увиснали уши, а главата му така причудливо се люшкаше, че всеки момент можеше да се свлече на земята.
   Сега момъкът зърна няколко турци, които сториха дълбоко темане. Портата беше отворена. Те влязоха, бавно тръгнаха към софалъка, който беше се проточил чак до отсрещния дувар. Единият се покашля няколко пъти с дрезгавия си глас и ябълката на гърлото му подскочи няколко пъти.  Седна без да вдига шумотевица. Запали цигара, смукна издълбоко и посегна към филджана с кафето, което Сали ага вече беше поставил пред него. Той отпи глътка от него и замислено отправи поглед. Явно беше си спомнил младите години, когато с приятелите си скитаха из сокаците и час, по час вряскаха: “Падишах хъмъз, чок яша”/Да живее падишахът./
   Тогава, султан беше Абдул Азис, за когото разправяха, че в сараите му слугували над 6000 души. Каиците му карали 400 души, свирили му 400 музиканти, 50 хикима му давали илач, когато го присвивал корема. Имал 30 адютанти, все млади и хубави момчета, накичени с злато и сърма, които му държали пешовете. В оборите 600 души тимарели конете, кобилите и атовете. В харемлъците имал 1500 “каймак” жени, а кьосетата със зли очи нямали брой. 
   Нищо не стряскаше старците в кафенето. Мълчаха, мислеха и премятаха янтарните зърна на броениците. Пушеха контрабанда тютюн. Вадеха го от кожени торбички, увиваха дебели цигари, чаткаха огниво. 
   Имаше един мевлеви, който по цял ден висеше в кафенето. Лицето и ръцете му бяха съсухрени и пожълтели. Кръпките на кафтана му бяха в различен цвят и не можеха да се изброят. Маркучът на джурака му беше повече от три метра, а върху тамбурестото шише с водата танцуваха пеперуди и цветя, изписани също в жълто. Бузите му хлътваха, когато заповаше да пуши. Преди да се качи на софалъка, евлеви събуваше еминиите си и сядаше  “а ла турка.” Изпиваше повече от десет кафета на ден. Той не ги плащаше, защото нямаше пукната пара. Черпеха го близки и познати. Не пропускаше и молитвите си: субаха, зохора, асър, могхри, изха. Не ходеше всеки ден в джамията. В кафенето той намираше колая. Сипваше си вода от един филджан. След като изшепнеше изхата, прокарваше ръка по брадата си, изпиваше едно кафе и си отиваше. Беше се приютил в мевлихането  (Дервишки манастир). В него той прекара по-голямата част от живота си. А сега търпеливо чакаше Аллах да го прибере при себе си.

-------

имами - духовници

мевлеви - дервиш

джурак- наргиле

-------

Следва продължение