- Тъй, тъй... Видеш ле го оня, бабаитестият? Бай Милуш му викат. И той е от Брестник. Голям ербап са пиши.

- Че кой не го знай него? Той е на Милка тейкото. Яка душа носи. Викат, навремето го били турците със сопи да  каже где са крият турците. Той имал ревалвер в пазвите и чифт пищови. Дали му ги хайдутите да ги пази, та кат дойдат, да иде при тях. Някой  изрекъл на турците. И еднаж, както си прекосявал армана, причакали го. Сто тояги му ударили в конака в Пловдив и го дали на псетата. Но бай Милуш знаел езика им. Не са чуло повече за него. Прибрала го една млада знахарка. Изцерило го. Той я аресал и заживяли на село. От тогаз му викат Милуш Възкръсналият.

- Виж ти, че е ярбаплия, ярбаплия челяк е! А аз са чудих... - Айде, бай Пандо! -  обърна се Колчо към него. Надуй кавалето, дорде са завий свет на момето! Да поменува кога е било на панаир в Пловдива, града голама!

   Керана полетя като волна птица и запя: "Рипне Калинке да тропнем, да са пукат душманите!"

   Нозете на момъка сами рипаха. Леко закръжаваха и наново се спущаха на калдаръма.

- Керано, моме убава. Ай да са полюшнем на колелото! Ей, туй, дето са върти кат вятърна мелница. Викат му виенското. Не е за мекошави то. Ако на сърцето ти е страшно, стой си!

   Колелото спря своя ход. Там, на най-високото, едър смелчага изпитваше силите си. Свят ти се вие като го гледаш, а камо ли да си там. Въжето скъса ли се, вече си затрит. И времето ще заличи следите ти, оставило малка диря на смелост. Но кой  може да оцени всичко туй?

- Такива са само няколко души в града - продължи Кольо. Кат са появи, людете шапка му свалят, селям му прават. На тия времена рядкош са силните по дух. Силата рачат, идела от властта, а духът е тоя, дето прави силата. Има слаби духом, но са силни властом и людете ги замат за богове. Но лъжебогове са те. Бог е в тях. Който не верва в него, не верва и в людете. Но и людете нема да му верват, щото проповедва своя лъжлив бог. Кво ли съм ти захортувал? Дай да пийнем по едноо шарабетче от Алито, та белким отоложим жаждата! Па и на люшката да намерим сили!

- Нек не са люшкам! Още маленко да гледаме тия чудеса! Ай, как сай увисил! Душата ше ми изкочи. Никой челяк не мож са мери с него. Па и да са мери, до него нема да стигне. Смелостта са дава еднаж. Който я има, е богат челяк.

- Тъй е, Керано. Още кат та зърнах тогаз, тук ми легна. Правош на сърцето. Колко ли не та дирих, но най-сетне долетя моето лястовиче. Сирак съм. Имам си само чана Пена и вуйчо Михо. Кво ше речеш? Да дойда у вазика, ръката ти да искам?

   Керана сведе поглед. Той продължи.

- Ако ващи ма разберат, убаво. Ако не, думай!

   Керана вдигна очи и погледна момъка право в очите. Зъбите ù блеснаха под лъчите на утринното слънце. Гласът ù се понесе над мегдана и запя: "Лудо ле лудо, та младо. Земи ми китка за обич! За обич, китка от сърце. Сърцето е твое, либе ле. Сърцето, още ръката!"

   Песента летеше и пъстрата тълпа  спря за миг. Кольо рипна, разпери ръце и довърши: "Целуни ма, либе ле, по чело! По чело, либе ле, и по уста, твой съм!  

  Деволити пламъчета се появиха в сините му очи. Гласът му звучеше отсечено и сигурно. Клокотницта отсече три пъти. Часовникът на Сахат тепе показваше дванайсет на обяд. Време беше да си тръгнат двамата млади. Ногите им бяха поведени от някаква невидима сила.