Стефана сви устни, премигна с очи и понечи да стане.
- Уф, леки ти ръце, Панчо! Виж, кат че нищо не е било! - рече тя.
- Стани, стани, опитай! - подкани я дюлгеринът.
- Ше стана де, не мъ насилвай! Виж!
   Тя се изправи, подскочи няколко пъти и се завъртя в кръг.
   Измина много време след случилото се. Из града се разнесе слух, че магарето на бай Панчо умряло от старост. Че той плакал като дете. Купил друго, но обичта му към първото все още не беше си отишла.

   Градът си имаше свои малцинства, вероизповедания и църкви: католическа, протестантска, униатска, арменска, две синагоги и множество джамии. Доходите на хората бяха от имоти, дарения и разни организации и духовни ордени. Някои от висшите духовници си живееха добре, защото те разпределяха средствата. Затова на вид бяха охранени. Личеше им, че бяха угодници на трапезата.
   Тази сутрин Павлето беше излязъл рано. Бай Чеко го чакаше на площада, заедно с другите авджии. Цялата дружинка беше се скупчила и отдалеч се чуваха разгорещени гласове. Бяха облечени с зелени клинове, шарени три-четвърти чорапи, рубашки с кожени колани на кръста, а на главите им бомбаитести шапки с разноцветни пера. Бай Марш в красивата си двуколка английски образец, впрегната в бял, едър кон със сиви петна на гърба и главата, важно кръжеше около групата. На времето той беше висок, приятен, добродушен мъж. Преди да стане мисионер, докторът по философия Марш, бил виден архитект. Когато дойде в града, той се настани да живее в старинната двуетажна къщичка на улица д-р Иван Чомаков. Хареса му големия двор с цветните лехички и плодовити дървета. Той го фотографира и изпрати в Америка. Всички знаеха, че къщата беше строена през 1750 година  и неин собственик бил Боян Насев. Доктор Марш ръководи строежа на българската евангелистка църква в полуготически стил, която се вдигна в северното подножие на Сахат тепе.
Следва продължение