Ето го! Бързам да му кажа:
- Сетих се за какво ти е книгата.
- Кажи.
- Да се фукаш!
- Ти сериозно ли говориш? – напълно сериозно ме пита той.
- Да. – Гледам го, все едно съм открила нов енергиен източник.
- И как точно ще се фукам? – вече го избива на смях, но още успява да се въздържи.
- За това не бях мислила, но… например. Чакай, оная твоята художничка в Италия ще те покани ли пак в дома си?
- Ако я помоля.
- И така. Влизаш в разкошния ù дом, като от филмите, тя мисли, че ти е взела ума с картините си, че тя е само човек на изкуството, а ти… ти всъщност какъв си? Добре. Пиете хубаво италианско кафе, каквото искате правите… там, но на тръгване, с абсолютно елегантен жест, ти целуваш ли ù ръката? Добре. Целуваш ù ръката и с още по-елегантен, но такъв аристократичен, галантен и изискан, и съвсем небрежен жест и подаряваш супер луксозно, малко томче. На италиански, разбира се. Вътре май трябва да има твои снимки, а на кориците мои.
Той ме гледа онемял. Само успява да ми покаже някакви снимки от GSM си. Сплескан нос, разрошена коса, направо ужас.
- Това ти ли си?
- Снимах се в движение.
- И е отблизо. Като жабар си. Тая не. А оня шейх ще те покани ли пак на гости?
- Не беше шейх, а главен прокурор на емирство.
- Добре де. Но докато сте на яхтата и отгоре ви спускат от хеликоптера разни неща.
- Пиене беше.
- Добре. Ти също му подари книгата ми. Автобиографията си.
- Ами… ако не е нищо особено и дори не я прочетат или не я харесат?
- Ще се постарая. Обещавам...
- Всъщност на колко езици трябва да се превежда?
- Само в Румъния не съм бил.
- Лъжеш ме, но ако е до Румъния, там съм аз. Полурумънка съм.
Той разтваря пръстите на ръцете си и ги гледа. Често го прави този жест.
- Тръгваш ли?
Трите GSM, ключовете, пътната му чанта вече са в ръцете му. Без всякакво желание му казвам Чао.
Спирам да пиша!!!
- Боли ме главата. От лявата страна. И то много.
- От борбата за кого да пишеш е.
© Стефка Галева Todos los derechos reservados