Село Змейково

Глава 24

  Хесос бе малко деспотство изцяло васално на холораните. Но въпреки това си имаха своята самостоятелност. Големите им градове всичките бяха пристанища. Нямаха армия, защото холораните им бяха забранили. Народа се препитаваше предимно с морски риболов и търговия. Митра и момчета предния ден бяха минали границата и вече се намираха дълбоко в горите на една ниска планинска верига, където лагеруваха. Колкото по на юг отиваха времето ставаше по-приятно и топло. Вечерта си бе заминала и слънцето почваше да се показва, когато внезапно кацна Краз пред учудения и дори изплашен поглед на Йовко, който беше на пост последна стойка. Ведмага не му обърна внимание, той ритна Койчо леко в крака, а Йовко нищо не каза само гледаше като хипнотизиран от страх. Той изпитваше страх от него. Койчо се стресна като го погледна сънено. Краз се прикри под едно дърво, тъй като слънцето вече се показваше парещите си лъчи. Койчо стана и се приближи към ведмага.

- Твоят кан ще има голям проблем. -поде ведмага.

- Защо, нали спряхме голямата му армия? – Койчо не разбираше какво има предвид Краз. За това той продължи:

- Освен Антига, която е най-великата раждала се някога вещица… – Краз говореше с възхищение за бившата си любов. Като още не бе споделил този факт с тях. - синът на император Кърт Дерин е повел флотът на Северните острови от север през централен Белгар към столицата.

- Но Северните острови никога не са ни нападали?

- Е, сега го направиха. Опожаряват градове и села по пътя си.

- Искаш да кажеше, че се налага да побързаме? – притеснението у Койчо бе видимо. Той все повече осъзнаваше важността на мисията им. Тя от спасителна за майка му и съселяните му, ще се окаже спасение и за целия му народ.

- Това са твои изводи, аз само те предупреждавам. Въпреки че не съм длъжен! – констатацията на Краз беше правилна. Защото Койчо не го беше карал да следи ситуацията. Просто не се бе сетил.

- От сега, си! – нареди му Койчо, а Краз сведе глава и изчезна.

Другите се бяха събудили и се суетяха около пушлявещия огън. До сега Краз не беше се появявал от като бяха напуснали Берад. Любопитно им беше, че се бе появил без да бъде повикан.

- Лоши новини, момчета и момиче… – той погледна Митра, която слагаше менче със вода, донесена преди малко от брат му, който слагаше съчки за да пламне огъня отново. – Холораните са се обединили със Северните острови и нахлуват от север, през централен Белгар и опожаряват селищата ни. Скоро те ще се обединят със войниците, които срещнахме когато се запознахме. Така че нямаме много време.

- А ведмага от къде си сигурен, че не ни лъже? – подложи на съмнение думите му Йовко.

- Йовко, вече сме го водили този разговор… - защити брат си Янко. - Знаеш, че Краз никога не би ни подвел.

- Йовко разбирам те, че не го харесваш. Но се довери на мен, моля те! – каза Койчо на свой ред с миловидна физиономия изразяваща молба към Йовко да му се довери. След което му подаде ръка. Йовко се усмихна, и я пое.

***

Двата убити войника, младия холорански войник ги остави под стената при решетките. Смъртта им бе дошла бързо, защото не го очакваха. Портата на града беше само на стотина метра от коритото на реката. Той се покатери и незабелязано се качи на улицата водеща към портата на града. Дъждът вече ромолеше по павираните улици на Петроград. Огледа се всички вършеха нещо. Приготвяха се за следващ отпор. Момчето се загледа в тези, които поправяха щети по самата стена, но покрай него мина един войник с една каруца. Забеляза че каруцаря му извика нещо. Холоранеца не го разбра! Но тръгна към него. Този път нямаше как да го убие. Имаше много хора. Опита се да разбере какво иска от него. В крайна сметка двамата почнаха да свалят пълни каци и бурета с катран и ги поставиха до една лебедка за качване. Около лебедката бяха нахвърляни празни ведра, с които се качваше катрана горе. След което белгарския войник се качи пак на каруцата и потегли. Холоранецът тръгна към портата, като се оглеждаше. Беше му интересно, как всеки знаеше къде и какво да свърши. Мина покрай ударения преди малко храм. Пораженията му бяха огромни. Някога величествения храм бе останал без купол, който се беше срутил напълно, а покрай храма имаше още огнени отломки. Всички хора, които виждаше бързаха, защото не знаеха кога ще е следващия щурм. Страхът от това да не го разкрият постепенно преминаваше, защото му беше много интересно да разгледа града от вътре. До сега не знаеше нищо за Белгар. Стигна портата. Определено бе огромна и величествена. Изцяло дървена изработка. На него щеше да му е много трудно да я отвори сам, защото резетата, с които държаха портите да не се отворят бяха огромни дървени трупи, които бяха поставени на няколко височини. Определено нямаше да стане така, както му се искаше на генерал Джарел. Но войника от преди малко се връщаше с пълна каруца с каци и бурета катран…

***

Капитан Младенов се събуди от ужасен взрив. Изправи се. Беше сам в стаята. Той набързо обу панталона си и излезе от стаята в коридора една сестра го срещна, но не му обърна внимание. Усети, че е бос. Върна се и си видя военните обувки под леглото. Обу ги и се отправи към изхода на болницата. Покрай него минаха двама санитари, които носеха на ръце обгорен войник видимо в несвяст. Той им направи път и изтърча навън, когато стигна врата видя, че холораните са вътре в града и войниците се мъчеха да ги задържат. Той се огледа, нямаше оръжие, а от небето се изливаше силен дъжд…

***

Холоранското войниче внедрено в Петроград помаха на белгарския войник с каруцата. Той спря и почна да ми вика нещо, тогава шпионина се приближи и неочаквано го намушка с късия си меч в корем. Огледа се. Като че ли никой не видя, какво се случи и той го бутна в каруцата при каците и буретата. Войничето, което уби току що изглежда беше от стрелците на стената. Защото отзад имаше кочан със стрели сред тях такива подготвени за запалване и лък. Той се качи на каруцата нарами лъка и кочана и подкара бавно каруцата. Паркира я точно пред портата. Дъжда се бе усилил. Той вдигна едно буре с катран. Отвори капака му, и го разля колкото можа върху каците вътре в каруцата. Слезе от каруцата и се за отдалечава. Конят! Боже горкото животно! Върна се и освободи животното. Но вече бе късно. Бяха видели каруцата, а сега и тичащия свободно кон. Няколко войници викаха нещо и тичаха към него. Той извади една стрела от кочана и тръгна да се насочва към извън обхвата на бъдещия взрив. Но няколко стрели полетяха към него. Една го прониза в рамото, а втора в стомаха. Той се строполи на земята. Пред очите му се изниза низ от събития. Даденото обещание пред генерал Джарел, бе последно. Той стисна зъби и със сетни усилия произведе искра с двата кремъка в джоба си. Стрелата пламна за миг. Но дъжда се бе усилил и тя изгасна. Белгарите се приближаваха. Той драсна пак с камъчета като този път прикри стрелата. Тя пламна. Но докато стане се запали и ръкавът на якето му. Извика от болка. Но се напъна постави пламналата стрела на лъка и стреля. Ръката вече му гореше до рамото, а стрелата уцели една каца. Но не последва нищо. Но една стрела го уцели в главата и той падна. Очите му видяха звездите. Те бавно се сляха с мрака на ранното сутрешно небе. Вече не можеше да направи нищо, бе дал живота си за холоранската империя, и мрака го погълна и отнесе със себе си. Един белгарски войник носещ ведро с вода тръгна да го лисва върху стрелата. Но вече беше късно. Кацата гореше, запалила се бе и съседната каца. Водата се изпари във въздуха от силния огън. След миг се чу силен трясък. Взривът взриви портата и част от стената до нея в ляво. Белгарските войници в близост полетяха…

***

Късно вчера малката групичка водена от Койчо, вече бяха в подножието на хесоския град Прод. Койчо видя града, а после оклюманите си приятели и попита:

- Имате ли сили да стигнем града, или ще лагеруваме тук до

Реката? – в тъмнината се чуваше звука на течащата река, но те не я виждаха. Знаеха че е там нейде зад шубраците, в ляво то пътя. Митра първа реагира на чутото. Тя се беше облегнала на рамото на Янко седейки в каруцата.

- Аз искам да спя. – каза тя и звучно се прозя. Марто уморено вдигна ръка в знак на съгласие с нея. Днес беше доста уморителен ден за групата. Те не бяха спирали, а както те така и конете бяха вече много изтощени.

- Значи спираме тук! – констатира Янко. - Защото и аз искам да поспя вече.

Койчо отклони коня си през ливадата в ляво и се насочи към шубраците, а другите го последваха. Каруцата заподскача през неравностите на ливада, това развесели Янко и Митра. След малко повече от двадесетина минути всички бяха седнали край набързо стъкмения лагерен огън. Митра им раздаде сушено месо и всички сладко, сладко взеха да си похапват.

- Ядеше ми се нещо сготвено… – каза още дъвчейки Йовко.

- Аз бих спал в меко легло, на чиста постеля. – подкрепи

тезата му Койчо и отхапа от парчето месо.

- Я стига сте се държали като бебета. – скастри ги Митра.

- О богове, човек не може и да си помечтае. – Койчо сръчка

седналия до него Йовко, с който очевидно искаха да са в града сега. Той се ухили.

- Момчета утре имаме тежката задача да наемем кораб или лодка за земите на Трансмаргите. – каза сериозно Койчо, след като спряха да се смеят. – Така че е добре всички хубаво да си починем. Аз ще поема първата смяна на пост.

Те хапнаха и бързо се наместиха близо до огъня и заспаха. Койчо леко се отдалечи от лагера и когато беше сигурен, че всички спят повика Краз. Той се появи почти веднага.

- Как вървят военните действия? – поде веднага Койчо, без да губи време.

- Холоранската войска е пред Петроград. Града е под обсада.

- Краз направи пауза за малко. – Много вероятно скоро да бъдат превзети. – Койчо сведе глава:

- Има ли как да им помогнем от тук?

- Единствено с жива сила. – очите на Краз светнаха в червено.

- А, живите мъртви? – каза много тихо Койчо.

- Не препоръчвам да ги пускам пак! – Краз се разходи и погледна към небето. Звездите блещукаха на огромния небосвод.

- Добре, само попитах. – Койчо смени темата: - На север има ли много жертви?

- Да, този Дренек Дерин е взел всичко лошо от родителите си. -въпреки, че ведмаговете нямаха чувства в гласа на Краз се долови лек гняв, а може би не беше много лек. Но той не показа други подобни чувства.

- Утре ще наемем кораб, ти можеш ли да прелетиш морето? – попита Койчо.

- Мога, не ме мисли мен, а гледай да се справиш със съвестта си, защото хората със съвест не стават за водачи! - каза Краз и изчезна.

***

 Дъжда над Петроград се лееше като из ведро. А холоранските войници дебнеха пред града чакайки младото войниче да отвори портите. Повечето от тях не вярваха, че ще успее. Мислеха си, че вече е заловен и убит. Но все пак генерала бе дал заповед да се чака. Те чакаха, а нощта се катурваше леко, по-лека. И портата се взриви. Трески и камъни се разхвърчаха навсякъде. Това беше и знакът за нападение. Войниците жадно се втурнаха и докато защитниците на крепостта осъзнаят какво става града се напълни с войници на холоранската империя. Кръвта се лееше от всякъде, а дъжда умело я измиваше. Войници и от двете страни се посичаха и падаха. Други падаха от стрели покосени. Полковник Младенов изскочи от градската болница. Той видя един паднал мъртъв белгарски войник. Взе му меча му и се втурна да спира нахлуващите холорани. С един скок отряза главата на един противников войник. Вече бе забравил, че ръката му е сериозно пострадала, а противниците бяха много. И пъплеха навътре през града. Той парира удара на един холорански войник и го изрита в стомаха. Последва друг, който го нападна с брадва. Младенов с бързо движение разряза стомаха му. Червата му излязоха и той се строполи на земята. След което посече следващ. Обърна се и парира още един меч искащ да го посече. После той атакува, но удара му бе майсторски париран. В един момент полковника усети, че някой го пробожда в гръб. Болката направо го парализира и холоранския войник, с който се биеше преди нанесения удар му нанесе втори този път фатален удар в сърцето. Този удар полковник Младенов не го усети. Той вече не усещаше нищо. Само чуваше как желязо среща желязо. Но и този шум изчезна. Полковника падна на земята и изведнъж всичко изчезна. Нямаше шум, нямаше болка, нямаше чувства, нямаше срам нито чест. Той спря да съществува. Битката свърши за по-малко от час. Тогава през взривената порта премина на своя бял кон генерал Петър Джарел. Той огледа клането, което бяха сътворили войниците му и доволно се усмихна. Но усмивката му замръзна кога осъзна, че в града няма цивилни. Офицерите му казаха, че явно вече са напуснали. Той слезе от коня и взе със всички сили да рита трупа на полковник Младенов. Той не знаеше, че той водеше защитата. Но това беше трупа, който му бе попаднал за да си изкара яда. Яд който го изяждаше. Да му се измъкнат цивилните…

***

  Град Прод не беше нищо особено. Обикновен град, миришещ на риба и боклук. Миризмата идваше от самите улици на града. Тъй като никой не се грижеше за чистотата. Жителите му всичко си изхвърляха на улицата. Сградите в града бяха ниски. Най-високата сграда беше храма на боговете, който се намираше в центъра на града. Града имаше една главна улица и всички по-малки улички водеха или започваха от нея. Главната улица почваше от началото на града и водеше до пристанището. Когато Койчо попита на холорански език един възрастен човек за пристанището той му отговори:

- Само направо и ще стигнете. – след което човека изхвърли едно голямо ведро с мръсна вода точно след каруцата на Янко и Митра. Те го изгледах с почуда и погнуса. В Белгар никога нямаше да видят такова безобразие. Поклатиха смутено глави цялата групичка. Главната улица ги заведе на огромен площад с места за коне и каруци. Пред всяко място за връзване на кон имаше ведро за пиене на вода. Момчета вързаха конете си, а Янко паркира каруцата. Когато тръгнаха да търсят транспорт от една сграда изскочи един леко мургав господин с широки бели дрехи и гамбав нос и почна да нарежда нещо на техен език. Те се спогледаха и Койчо го попита на холорански дали го разбира. Оказа се, че го разбира. И им обясни, че се плаща по една холоранска златина на кон. Койчо извади парите и му плати.

- А, за каруцата? – попита хесоанеца на развален холорански. И усмивката му придоби лукав вид.

- Колко? – попита Койчо.

- Две златини! – Койчо го изгледа скептично преброи три златини и му ги подаде с думите:

- Къде можем да се качим на кораб за земите на Траксмаргите? – хесоанеца прибра монетите и им показа една дълга сграда в края на площада. В нея можели да си купят билети за всички пътнически кораби. Те му благодариха и тръгнаха на там. в самата сграда имаше много хора. Хора от различни народности. Всички гледаха разписанията на една голяма черна дъска написани на хесоски и холорански езици с тебешир. Митра и момчетата се спогледаха след като видяха, че най-ранния кораб е за след 3 дни… Три дни, които щяха да костват още жертви в канството. Три дни в които щяха да чакат без да правят нищо. Три загубени дни, дали?

Следва...