Село Змейково

Глава 32

  Земите на Траксмаргите представляваше обширна територия без единен владетел. Самите Траксмарги представляваха воюващи по между си племена обитаващи Великата голяма пустия, a тя се простираше на половината Южен континент. Населението по земите бе рехаво и малобройно, въпреки голямата територия имаше стотици километри без да има жив човек. Меридияна бе повела белгарската групичка към планините Америко, които по нейни думи бяха на около 300 километра.

- На десетина километра има оазис, в който има селище. – свали си моряшката риза Меридияна и остана само по потник, а потта във вид на малки капчици покриваше кожата ѝ. – Там ще се подкрепим и ще си налеем вода.

Вече бяха вървели три часа на жегата и всички бяха уморени, но нямаше къде да се скрият, за това в продължаваха да вървят мъкнейки тежките си раници. Койчо избърса потта от челото си. Дългата му коса беше плувнала в пот. Той вървеше плътно зад Меридияна, а след него се влачеха Мартоломей и Йовко. Последни се кикотеха Янко и Митра. Те се държаха за ръце и влюбено си говореха за неща от детството си:

- А пък аз, като бях малък… - започна поредния си разказ Янко. – Се скарах с батко и избягах в гората. Излязох на Гергева ливада и насреща ми един голям елен с прекрасни големи рога. Той ме погледна с глуповатия си поглед и се скри в гората...

- Янко как може да кажеш, че елените имат глуповат поглед? – прекъсна го брат му. – Те са толкова величествени и благородни.

- И вкусни… - облиза се докато се включва в разговора Марто.

- Да вкусни са. -  подкрепи го Меридияна. - Но тук в пустинята няма елени. Ще ловим гущери и змии.

При тези думи Митра направи тъжна физиономия, Янко я целуна по бузата за подкрепа.

- Е, ще опитаме и местната кухня – засмя се Йовко  и повлече и другите да се смеят. Смехът им се носеше от лекия пустинен бриз в пустинята. Вятърът развяваше косите им…

***

Армията на холораните се бе оттеглила от заблатената поляна, но загубите не бяха малко. Като изключим загубената тежка обсадна техника, днес генерал Петър Джарел бе загубил и почти 2 000 души. Те потънаха и даже не можаха да намерят телата им, а стрелците, които бяха изпратени допълнително усложниха ситуацията. Добре че беше Влад, който отново защити с магия бедстващите холорани. Сега генерал Петър Джарел с наведена глава съобщаваше за щетите на императора, който бе седнал на един сгъваем стол в палатката, която служеше като генерален щаб във вече сформирания лагер на съседната нива. Преди да сформират лагера си на нея е било посято жито или друга житна култура, което местните вече отдавна са прибрали.

- Джарел, имаш късмет, че до сега нямаш провал при обсада, иначе до сега да съм ти отрязал главата. -каза строго императора и продължи: - Добре върви да съставиш план за нападение с полковниците. – генерала козирува и се обърна. Зад него имаше друга маса с няколко карти на местността, а около масата се бяха събрали всички полковници.

- Разбра ли кой вещер ще защитава Онгалград? – император Кърт Дерин се обърна към Влад Смилер, който мълчаливо бе застанал в страни. Той се приближи и каза:

- Михаил Велчев, който е личния магьосник на кана.

- И, как виждаш шансовете си? – Кърт се почеса по главата.

- Според Антига е посредствен, но трябва да внимавам, защото и аз не съм достатъчно опитен, още.

- Тя кога ще дойде? – императора веднага се поинтересува за Антига.

- Веднага след като се справи с ведмага и дружината, които искат да освободят змеевите затворници. – каза несигурно Влад.

- Да, добре … - императора не беше много щастлив от факта, че ще обсажда столицата на Белгар без най-добрата си вещица.

****

- Така, - поде кан Крум. Който се изправи от мястото си в заседателната зала на двореца. Присъстващите не бяха много. Дясно от него бе седнал генерала Славев, до него вещера Михаил Велчев, а срещу тях седяха външният министър Явор Дарев, кмета на Онгалград Виктория Гочева и главния лекар на канството Мария Колосавич. – те вече са тук. Няма да им отнеме много време докато се организират и да почнат да атакуват. Знам, че всички сте се подготвили добре и искам да ви благодаря за това. Днес няма да има доклади, няма да има наставления… - в този момент влезе един придворен прислужник с поднос. Върху него шест чаши и бутилка с много стар етикет, който някога е бил бял, но сега вече не си личи какво е било написано по него на времето. Кан Крум взе бутилката и я отвори. Напълни чашите със жълто-зеленикава течност и направи жест всеки на си вземе чаша.

- Тази ракия е първата, която съм правил на тази планета. -той си взе чашата и вдигна тост: - За населението на Белгар и нас!

Всички вдигнаха чашите и отпиха по глътка, глътка от която всички почувстваха уникалния крушов вкус на тази наистина стара ракия. Ракия на повече от 6500 години, ракия разкриваща старостта на един свят населен с човешки същества, пришелци дошли от много далеч, от един подобен друг по-стар и много по развит свят, но тези хора днес вече вкоренени в този свят, и вече станали част от него, донесли със себе си всичко лошо, всичко добро и една тайна, за която се убива…

***

  Стените бяха облепени със тапети от коприна. Страхотна изработка, с мотиви на есенни цветя. Осветлението беше затъмнено, а Краз вървеше бавно. Той познаваше тази стая, помещение, която сам беше обзавел и ремонтирал за спалня. Това беше спалнята им с Антига. Но защо е тук? Тази къща отдавна не съществува. В леглото лежеше някой. Той се спря. Какво прави тук? Как се озова толкова години назад, не години, а хилядолетия назад. Той се огледа, по него нямаше дрехи. Изведнъж почувства срам. Но той не може да чувства, значи не е чувство а внушение. В леглото го чакаше голото тяло на Антига. Тя палаво вдигна крак към главата му. Той я гледаше плахо и втренчено. Целуна крака ѝ, както правеше някога, и легна върху нея като си намести таза между краката ѝ. Краз погледна съвършеното и лице. По него нямаше и следа от изгорелия белег на днешната вещица. Целуна я и се остави на поривите и желанията си. Антига ни най-малко не се съпротивляваше. Кожата и ухаеше както тогава на мляко и мед. Той нежно я целуваше по шията, езика му се плъзна зад ухото ѝ, а тя пъшкаше нежно докато двамата се сливаха в едно. На прозореца огромната сова гледаше с възторг, като таен нощен воайор, с огромните си жълти очи любовната сцена между двамата. Очи които не само виждаха, но и провиждаха назад и на пред във времето. Това необикновено нощно създание имаше мисия за тях, която те още не осъзнаваха.

Когато се нарадваха на телата си, Антига се гушна в него и спокойно затвори очи. Никога с друг не се чувстваше така сигурна, така спокойна, така влюбена. Той погали червените ѝ коси после нежно каза:

- Имаш наистина копринена коса и най-нежната кожа, която съм докосвал в този и стария свят.

- Да, така е.  – отвърна отваряйки очи Антига.  - Но с това не ме е дарила природата. – тя въздъхна и се сгуши още повече в него. – Отнема много грижи.

- Сигурно е така, ти винаги си била суетна. Но и естествено красива. – той зави на пръста си част от косата ѝ, после я отпусна и продължи с нежното милване.

- Сега не съм, - каза сънено Антига, и продължи завалено:  - Ти ме изгори, и се превърнах в най-грозната, и най-проклетата вещица.

- Не си грозна Антига!- констатира Краз.  – Но че си проклета, съм съгласен. Опита се пак да ме убиеш?

- Но ти не умираш! – Антига продължаваше да говори отпуснато и сънено, като че нещо я успиваше. – А така е хубаво в прегръдката ти.  – тя целуна близката му гърда.

- Какво стана тогава на поляната, преди 6500 години? Защо така изведнъж се обърна срещу мен, че посегна на живота ми?

- Краз много е сложно! – тя леко се надигна, премести се върху него и още сънената ѝ физиономия гледаше към лицето на ведмага, който пак започна да гали косите ѝ, а тя продължи: - Технологиите, които Крум крие от света добре знаеш, че могат да спасяват животи?

- Освен това могат да подчиняват и да контролират, да могат и да спасяват живот... – Краз се усмихна. – Тогава ти не само ме предаде, но отне и живота ми. Вчера се опита да сториш същото?

- Ами ти не спираш да се бъркаш в делата ми? – Антига също се усмихна. После протегна ръка и с показалец докосна нослето му. Той леко помръдна с нос и мигна с очи.

- Знаеш ли… - поде Краз. – Не знам как точно се случва това, тези странни срещи, но са приятни. – в този момент видя огромната сова с огромните жълти очи на отворения прозорец. Тя съзерцаваше, тя слушаше разговора, тя отново бе тук!

- И винаги присъства тази сова? – Краз посочи совата на прозореца. Антига скочи от леглото като уплашен заек.

- Да, виждала съм я. – Антига взе завивката от леглото и покри голото си тяло, после се обърна към совата:

- Какво искаш, защо все ни събираш? – а совата подскочи първо на единия крак, а после и на другия. Те се озоваха в помещение с метални стени. Пред тях стояха празни командни кресла. Намираха се в командната зала на звездолета, с който бяха дошли на планета N12G456, или днес известна просто като Земя. Всъщност името, което и бе дадено беше Нова земя. Но днес малцина го помнят. Те се спогледаха, бяха облечени в дрехите от тогава. Отново бяха млади около двадесет годишни младежи още не започнали връзката си, но добре познаващи се. Совата кацна на пулта за управление и издаде специфичния за совите зов…

***

Оазиса вече се подаваше пред тях. Огромните палми се извисяваха от далеч. Меридияна водеше групичката белгарски младежи. Умората вече бе надделяла и те се влачеха, а от часове не бяха пили вода и гледката им се стори като мираж. Но не беше. Мартоломей посочи към палмите:

- Момчета и дами, това е оазиса, нали?

- Да, това е! - каза Меридияна задъхана и обезводнена.  – Напънете се още малко, в средата на селището има огромна чешма.

- О, да водичка... - прошепна едвам, едвам  Янко от края на колоната. Митра го дръпна за ръката не вярваше, че това е оазиса.     - Той е миличка, още малко остана!

Селището в оазиса беше мъничко. Представляваше тридесетина шатри и около десет каменни постройки. Постройките бяха, ниски и полегати. В селището местните ги посрещнаха със провокативни погледи, но те не им обърнаха внимание. Всички бързаха към  водата. А когато стигнаха се нахвърлиха на водата от огромната чешма със десетина чучура, която беше построена преди хиляди години в самия център на селището. Тя представляваше висок 3 метра мъж, от чиито пръсти на краката излизаха чучурчетата. Водата им се услади! Всички напълниха манерките и всякакви бутилки, които имаха в себе си. После обилно се намокриха.

След малко вече се намираха в единствената кръчма на оазиса. Разбира се тя беше препълнена, имаше много хора от всякакви националности и раси. Групичката бяха седнали на една крайна маса, и си похапваха от местната кухня както им беше препоръчала Меридияна, гущери пане цяла тава. Даже сладко си хрупкаха като ги прокарваха с халби бира. Бирата не им се нравеше много, но тук не сервираха вино. Даже и на Митра се бяха усладили гущерите. Макар да не си признаваше и харесаха.

- Трябва да пробваме като се приберем с нашите гущери. – Предложи Йовко дъвчейки поредния паниран гущер и отпи глътка бира.

- Мисля че тези са друг вид, нали Меридиана? – каза Митра, обръщайки се към капитанката.

- Предполагам, защото има и неядливи. Не знам какви са по вашия край. – отговори капитанката и изплю на пода някаква малка кост. След което отпи жадна глътка от бирата си. Когато остави чашата на масата видя двама чернокожи мъже да се взират в нея.

- Кво бе? – реагира моментално тя. – Какво искате?

- Да дойдеш с нас! – отговори единия на местен език. Другите не разбираха и думичка, но знаеха че става нещо. Мартоломей се изправи вдигайки брадвата. Но Койчо му даде знак да я свали и се изправи на свой ред, последван от брат си и Йовко. Последния се намръщи заплашително.

- И защо? – продължи на пита на родния си език Меридияна.

- Защото княз Хлорд има сметки за уреждане с теб. – отговори отново същия придошъл местен. При тези думи Меридияна скочи удари с все сила говорещия местен с халбата по главата. Той падна на земята в несвяст, а другия извади нож но Марто отново вдигна брадвата. Чернокожия прибра ножа вдигна приятеля си и си тръгнаха. 

- Какво беше това? – изстреля веднага Койчо. Меридияна го погледна и отговори:

- Ромът който капитан Морз - пиратът открадна, беше за княз Хлорд. И той ще си го търси. Добре е да ставаме!

Те набързо допиха бирите и доядоха гущерите и се запътиха към изхода на кръчмата. Навън обаче ги чакаха около десетина мъжаги предвождани от двамата, които бяха вътре преди малко. Ударения излезе с крачка напред. На главата си имаше огромна цицина от удара и каза този път на холорански, така че и спътниците на Меридияна да го разберат:

- Просто е, давате ни Меридияна и всички ще сме щастливи!

Койчо застана пред другите, погледна напред и после се приближи до водача на биячите. Застана точно пред него, ръста му беше с около двадесет сантиметра повече от този на предводителя. Погледна го от високо, а ония опъна глава и слушаше какво ще му кажат. Койчо поде спокойно:

- Казваш, че е просто? – лека усмивка се прокрадна по лицето на белгарина.

- Да! Иначе ние сме повече, а имаме и мечове. – отговори ударения бияч. Лек пустинен бриз развя русите коси на Койчо.

- Виж, виждам че сте повече. Но те умолявам, доста кръв мина през ръцете ми последните седмици, не искам и ти да ми тежиш на съвестта. – при тези думи чернокожия се разсмя и каза няколко думи на своя език на приятелчетата си. След което и те избухнаха в смях. Слънцето вече се канеше да залязва и с последни усилия напичаше, а лъчите му пареха кожите на белите и не свикнали с жаркото слънце белгарски пришелци. Пот се стече от главата на Койчо, който погледна Митра и леко и примигна с очи. Тя го разбра, но му даде знак да се отдръпне и да се върне при тях.  Траксмаргските биячи още се хилеха. Койчо се отдръпна и Митра ясно произнесе приспивното заклинание. Десетимата биячи окапаха като круши на земята, и сладичко заспаха. Койчо поклати щастливо глава и всички вкупом тръгнаха към пустинята за да продължат със своя поход към планината Америко. Там се надяваха да спасят своите съграждани, да спасят роднините си…

Следва...