Село Змейково

Глава 36

  Княз Хлорд представляваше висок почти два метра много космат, с дълга бяла брада и дълги бели коси. Определено се отличаваше от поданиците си с това, че цвета на кожата му също беше бял. Всички белгарци бяха добре завързани един за друг, като всеки беше опрял гръб в другия. Само Митра и Меридияна стояха изправени пред княза, който стоеше на преносим дървен трон. Войните му траксмарги бяха обиколили княза си и пленниците си. Митра въпреки, че бе права и стоеше до Меридияна, бе с вързани ръце със специално въже срещу вещици.

 - Тук нямаме много като теб, но знаем как да ви възпираме… - поде княз Хлорд обръщайки се към Митра на холорански език. Тя го изгледа със ненавист мърдайки вързаните си ръце. Меридияна обаче не се стърпя:

     - Е искал си да говориш с мен? Давай тук съм, и те слушам!

     -  Добре знаеш за какво е цялата патаклама, защо рома ми не пристигна в Солун сити по график? И къде е сега? – те двамата преминаха на местния език.

     - Да си дойдем на думата! – каза ядосано Меридияна и продължи. – Рома го отмъкна синчето ти Морз.

      - Морз? – княза се надигна от трона си.  – Какво общо има този недъгав пияница с моя ром?

      - Е какъвто бащата такъв и синът, нали?  - засмя се Меридяна. Която въпреки опасността, запазваше самообладание, и смело обиждаше всеки.  - Ами открадна го от кораба ми!

      - И това какво ме засяга? Искам си рома, ако не всички ще умрете мъчително! – Хлорд стана от трона си и почна да крачи нервно.

      - И как да ти направя нов ром насред пустинята?

      - А нямаш ли готов, на кораба? – княз Хлорд, който бе гол до кръста с препасана кожена лента от необработена камилска кожа, която е знак за положението му, и дълъг кожен панталон пак от камилска кожа си седна на трона. Той говореше на местен език, който белгарите не разбираха. Но него не го интересуваше те, какво разбират. Интересуваше го да си получи рома, за който бе предплатил.

  - За мен рома си, си го получил, а и даже ми дължиш едни 200 холорански златини. – опита се да го ядоса Меридияна.-  Все пак е в семейството!

  - Какво семейство ми е този урод Морз. Той даже не е син от законната ми жена!

   - Е, като си го… - Меридияна се спря. Реши да не го нервира чак толкова, но продължи пак закачливо: - Той го открадна въпреки, че му казах, че е твой. Даже с момчетата му ми се присмяха.

   - Присмели са ми се? – това вече го ядоса. Огромния Хлорд взе едно копие от близкия до него траксмаргски войн и го счупи подлагайки коляното си. Койчо и Янко, които бяха обърнати така, че да виждат цялата сцена гледаха уплашено, как Меридияна говорейки неразбираем за тях език го ядосва, а зад него Йовко шепнешком попита:

   - Какво става? Какво се счупи? Момичетата добре ли са?

   - Княза им счупи едно копие, нервиран от това което му каза Меридияна. – отговори му Янко, отново шепнейки и после се обърна към Койчо: - Бате защо трябваше да я взимаме с нас?

При този въпрос Янко получи леко побутване от Марто, който бе опрял гръб в него.

 - Марто сериозно ли? Точно нея ли избра? – продължи да шепне Янко говорейки вече на Мартоломей, а Койчо клатеше глава и се усмихваше. Но сцената пред тях не вървеше на добре. Защото княз Хлорд застана пред Меридияна и почна да размахва част от счупеното копите с думите:

 - Ако наистина това джудже ми се е подиграло, ще го вкарам в някоя дупка и ще го запаля.

 - Това мен какво ме касае точно? – но Меридияна не спираше да го дразни. Княза се обърна с гръб към нея замислен, после рязко отново се обърна и каза:

 - Нищо! Но просто да си знаеш. Макар, че ще умреш, днес.

В този момент Марина скочи върху княз Хлорд и му захапа носа, а войни наскачаха да я дръпнат от него. Но тя освен, че бе захапала носа му, бе впила нокти в гърба му. И колкото траксмаргите повече дърпаха, толкова повече болка изпитваше владетеля им. В един момент успяха да я откачат от него но тя свали част от кожата на гърба му, и откъсна носа му. Когато тя падна на земята, цялата в кръв от княза изплю най-нагло носа му по един от войните. Войните вкупом обградиха княза си и насочиха копия към Меридияна и Митра, която с вързани ръце се опитваше да я пази. Княза целия в кръв пищеше от болка, но когато се опомни изрече държейки се за откъснатия нос и със сълзи на очи думите:

 - Убийте ги, убийте ги всички…

****

Антига гледаше сърдито капитана и още трима офицери от холоранския галеон, които я гледаха как се събужда.

 - Какво правите в покоите ми? попита тя със сърдит тон, криейки изгорялото си лице с ръка.

 - Пратихме едно морияче да ти съобщи, че сме стигнали в Солун сити. – поде капитана на кораба: - Но той се върна издран от някаква огромна, по неговите думи сова.

 - Е, сега сова няма! отговори троснато вещицата. И се изправи от леглото си.

 - Какво ще заповядате? – каза капитана обръщайки се с гръб и гонейки другите от каютата.

 - Починете си и разпуснете тази вечер, а утре потегляте обратно. – тя си сложи прозрачния шал и седна на стола до бюрото.

 - А вие?

 - Аз ще се прибера с друг кораб, а може и да полетя. Ще видим. Просто не сте ми нужни повече.

При тези думи капитана излезе, а Антига приготви малко багаж в една раница, погледна метлата си и тя помръдна оживено и се приближи готова за път. Но Антига нямаше как да излети от каютата, за това я взе и на свой ред излезе от каютата. На отворения прозорец кацна совата. Тя примигна с огромните си жълти очи оглеждайки празната каюта…

***

  Генерал Славев наблюдаваше лагера на холораните с бинокъла си, а слънцето скоро залязваше. Днес бе видял морските пехотинци на Северните острови, които се присъединиха към холораните. Това определено не му харесваше. Бе видял и кой ги води. С адмирал Гере Свенсон се познаваха добре. Той бе учил във Белгарската военна академия. Когато Румен Славев завърши втори курс, Гере Свенскон бе завършил академията с похвали и отличия. Беше един от най-добрите войни завършили неговия випуск. Със северните острови редовно правеха военни учения при предишния им владетел. Но явно настоящия вече има други виждания за външната си политика. Той добре знаеше, че холораните няма какво вече да чакат. Тази вечер щяха да нападнат. Той за това предвидливо бе изпратил повечето войници да почиват този ден, да се видят с роднини и приятели. Смяната, която щеше да застъпи сега беше утроена отново. Усети присъствие зад себе си и се обърна. Стария вещер Михаил Велчев му се ухили. Той рядко изразяваше чувства, и не пред всеки. Но със Румен Славев бяха приятели.

 - Трябваше и ти да поспиш, вечерта ще е тежка! – констатира вещера.

 - Така е стари друже, но след малко няма да мога да виждам какво правят холораните, за това събирам информация. – отговори поставяйки на очите си отново бинокъла генерала.

 - Ще можеш, нали аз съм тук! – Велчев го потупа по рамото, след което застана до него и като че ли погали с ръка въздуха и пред тях се появи картина от лагера на холораните даже със звук.

Една млада лекарка влизаше и излизаше от една палатка. Румен Славев свали бинокъла и се загледа в живата картина пред тях.

Вещера докосна палатката и се появи образ от самата палатка. В нея лежеше ранения Влад Смилер. Изпитваше огромни болки. Раната му още бе прясна. Той още усещаше отрязания крак. Лекарката я беше обгоряла и сега бе махнала превръзката за да му сложи мехлем от невен. При всяко докосване Влад изпитваше ужасни болки, но се стърпяваше да не вика. Младия вещер вече съжаляваше, че бе приел да дойде на бойното поле. Но омразата му бе насочена към противника му, който днес го бе победил с опит, а не с умения и мощ. Но нещо го смути и погледна през екрана, разбра че го наблюдават… И картината пред Румен Славев и Михаил Велчев изчезна…

***

Принц Дренек Дерин стоеше в палатката си седнал на походен стол и дялкаше пръчка. В палатката нахлу Алек верния му прислужник. Принца го погледна и поклати укорително глава, но Алек се извини и побърза да добави:

 - Господарю, негово величество вашия баща ви чака в неговата палатка за доклад! – при тези думи Дренек стана от стола и тръгна към изход на палатка. Но преди да излезе каза :

 - Алек почисти, и не ми изхвърляй пръчката. После ще си я довърша. – Алек добре знаеше, че въпросната пръчка служеше по-скоро за тормоз над него, отколкото за други цели но сведе поглед в примирение.

Отвън войниците се приготвяха за нападение. Точеха мечовете си, преглеждаха лъковете и стрелите си. Дренек гледаше трескавата подготовка на истинските войни. Той също имаше добра военна подготовка. Умееше  добре да си служи с меч. Не стреляше добре! Но определено можеше на срази няколко противника с меч или бойна брадва. Принца предпочиташе близък бой с меч и кинжал, но умееше да се бие и с копие. Палатката на баща му беше през няколко палатки, когато стигна там видя пред нея как висшите военни се суетят да влезнат при него. С тях бе и Гере Свенсон, който по-скоро стоеше в страни и не взимаше участие в спора, който се разразяваше пред входа на палатката. Той ги поздрави и влезе. Баща му бе седнал зад бюрото си и пишеше нещо с мастило и перо. Той погледна леко без да вдига поглед и каза:

 - Няма ли да дойдеш да ме поздравиш?

 - Аз такова, ами имах някой неща около настаняването си…-запелтечи сина на императора. Императора стана иззад бюрото и го прегърна. Дренек усети тази ласка и притисна с всички сили баща си. Рядко се случваше да бъде прегръщан, а той милееше за това. Въпреки че никога не са му липсвали ласките от родителите му. Даже като малък постоянно бе гушкан. Не му бе отказвано нищо. Всичко, което беше пожелал бе получил. Имаше най-хубавите играчки, имаше пони, по-късно расов кон, а днес има прекрасна каляска изработена от най-добрите майстори. И въпреки това още от малък в него се бе зародило нещо зло, нещо перверзно и нечовешко. Когато беше на пет годинки бе удушил с голи ръце четирите малки котенца на тяхната котка. Тогава разбра, че каквото и да направи няма да получи адекватно наказание. Защото баща му като видя какво е направил, просто нареди на иконома да изхвърли животните и прегърна сина си. С годините тези му влечения се развиваха. Като преминаха през разпорването на понито му, и след това до първия му личен слуга, на който му бе извадил очите и после го бе разпорил. И въпреки, че ставаше въпрос за човешко същество отново не получи наказани. Разбира се тогава проведоха сериозен разговор с баща му и майка му. Но той след разговора, на който само кимаше одобрително и се съгласяваше с двамата си родители, се изсмя и го прие като нещо несъществено. Тогава беше на 12 години. От този ден беше убил по различни причини или методи сигурно стотици. Но това нямаше значение за баща му и майка му. Те пак си го обичаха и му прощаваха всичко.

 - Разбрах че си палил цели села и си избивал невинни хора? – поде императора, след като се пуснаха.

 - Ами, те изглеждаха опасни.  – оправда се принца. Но адмирала не искаше да ми се подчинява.

 - Да, защото това, което сте правили си е военно престъпление. Тъй като никой не се опитвал да ви навреди. - Кърт Дерин погледна с тревога сина си и продължи: - Синко мислех, че вече си престанал да правиш такива неща, а разбрах че от тези двеста човека, които изпратих като твой личен антураж са останали сто петдесет и трима. Другите от студ ли починаха?

 - Виж, татко… -Дранек закрачи леко нервно – ти си ме учил, че всеки, който нарушава правилата трябва да бъде наказан.

 - Да, но не и като бъде изкормен, ослепяван или убиван. – императора тревожно поклати глава и продължи: - Не можем да си позволим повече разход на хора. Те са изключително ценен ресурс, който нямаме.

 - Знам, и за това не съм убивал повече. – каза с лека насмешка Дранек Дерин и после се опита да смени темата: - Леля Антига кога ще дойде?

 - Скоро, надявам се. – императора си седна зад бюрото. – Довечера ще нападнем за първи път града. Офицерите очакват да ни пресрещне гарнизон. Надявам се да се включиш, тъй като си доста по-добре обучен от повечето войници, които имаме.

 - О, ще се включа… - зарадва се Дранек. Това беше най-хубавата новина, която бе чул тази вечер. Щеше да избива хора без проблемно. За това си мечтаеше. И очите му светнаха от радост…

***

Траксмаргите насочиха копията си към пленниците. Това вече бе преляло чашата. Меридияна бе отхапала носа на княз Хлорд, а той изпитваше неистова болка. Колкото и да обичаше ром произвеждан от капитанката, с тази си постъпка го бе изкарала извън нерви. Въпреки, че той самия я беше провокирал със заканите си. Сега войните му насочиха копията си към пленените белгарци и тяхната водачка. Но само ги бяха насочили, защото странно погледнаха всички нагоре. Небето бе покрито от страховити черни облаци. Нещо което никога местните жители не бяха виждали. Да в дъждовния период валеше, но дори тогава облаците не бяха толкова черни, толкова мрачни, чак зловещи. Това притесни до известна степен всички. Облаците скриха напълно слънцето, това създаде впечатление, че късната сутрин за миг се превърна в ранна вечер.

 - О, богове! Какво се случва? – възкликна уплашено княз Хлорд. Който прозвуча леко глухо, придържайки откъснатия си нос с окървавена ръка. Но кръвта му не спираше да тече.

 - Гледате в грешна посока, ваше височество.  – прозвуча някъде от зад тях един груб, стар и величествен глас. Глас на същество много старо и древно. Същество, което някога е било човек, но сега се бореше с това да бъде поне малко човечно. Краз крачеше смело с черните си дрехи. Траксмаргските войни му направиха уплашено място. Той премина покрай тях и когато застана пред княз Хлорд очите му светнаха в червено. Княза го погледна с уплах. Отстъпи крачка назад, после втора и трета. Защото страховитото облечено в черно човекоподобно същество пристъпваше към него всеки път когато той отстъпваше. В един момент двамата спряха. Княз Хлорд попита заеквайки:

 - Ккк...какво си т...ти? - а, Краз се засмя. Хвана един туземец и за секунди му изпи кръвта пред слисаните погледи на всички, после облиза устните си.

 - Още ли не знаеш какво съм? – попита ведмага докато си приглади брадата.  – Аз съм твоя крах!

Смеха на Краз проехтя. Меридияна не губеше време, взела един нож от слисаните войни на княз Хлорд освободи момчетата и махна специалното въже за спиране на магия на Митра. Тя побърза да се гушне в Янко. Краз погледна Койчо, за да реши съдбата на нападателите им. Койчо попита Меридияна на кратко да му разкаже какво се случи. След което Койчо помоли Меридияна да каже на войните :

 - Всички сте свободни да си вървите ако обещаете да не отмъщавате, продължите ли да ни преследвате ще умрете по особено жесток начин.

Траксмаргските войни оставиха копията си и тръгнаха към пустинята, а от там обратно към домовете си. След тях се опита да тръгне и обезносения окървавен княз Хлорд. Но Койчо поклати глава и Краз го спря.

 - Меридияна, ти реши съдбата му? – каза Койчо. И погледна към групата белгарци, които кимнаха в израз на съгласие.

Меридияна се усмихна и попита:

 - Краз, колко си гладен? – очите на вампира-магьосник светнаха отново в червено.

 - Аз съм винаги гладен! – отговори Краз и усмивка огря лицето на капитанката, след което каза:

 - Ами, време е за закуска…

Следва...