Проектът
Живка енергично месеше тестото за коледната пита, а зелените и очи хвърляха искри. Изражението на лицето и красноречиво говореше, че нещо много силно я вълнува. Месеше и се подсмихваше, сякаш наричаше питата с коледни пожелания. Коледа беше любимият и празник. Всичките и най-скъпи хора се събираха около трапезата с надежда за една по-добра година. Това беше истинското вълшебство на този празник – да почувстваш топлината на хората, които обичаш, да споделиш радостта от преживяното през годината, да споделиш надеждите и мечтите си за предстоящите дни.
Тази Коледа щеше да е малко по-различна, защото беше поканила още гости. Стоян и Магда най-после щяха да дойдат. Вече по няколко повода ги беше канила, но единият от двамата все имаше някакъв неотложен ангажимент. Най-после успя да ги събере на една маса. Това е първата стъпка от „проекта“, но следващите щяха да бъдат по-сложни. И двамата са доста затворени, така че нямаше да е лесно да постигне целта си. Досега беше сватосала три двойки, но тези двамата не са от лесните. Голямото предизвикателство тепърва предстоеше.
Стоян беше приятел на Сашо от казармата. След като се ожениха жените им също си допаднаха и така започна едно дълго семейно приятелство. Празнуваха празници, рождени дни и юбилеи, ходеха заедно по почивки. Имаха толкова много спомени от преживените идилични дни, останали назад-назад във времето. Загубата на жена му Звезда го покруси, изгуби желание за живот. Нямаше го неговата Звездица, която да му показва пътя, както често се шегуваше. Година след като загуби Звезда той се пенсионира и отиде да гледа майка си на село, но не след дълго и тя почина. Остана съвсем сам. Децата му бяха в Америка и се връщаха много рядко. Михаил беше в Канада, работеше като брокер на недвижими имоти. Беше решил да прави кариера и се беше фокусирал върху това да си намери мястото. Мира беше в Аржентина: по време на следването си в Холандия се беше запознала с Алесандро и след като се дипломираха, замина с него. След като Стоян погреба майка си, Мира го покани на гости в Аржентина, за да го разведри след поредната загуба. Не че на нея и беше лесно, но баща и наистина беше преживял много – две години се грижи за майка и след като получи инсулта. Отначало Звезда не можеше да говори, инсултът беше засегнал центъра на говора. При първото посещение на Живка в болницата тя издаваше някакъв звук като мучене на крава. Очите и гледаха невиждащо в пространството. Всички плакахме, защото познавахме една друга Звезда. Стоян се мобилизира, намери най-добрите лекари, за да и назначат адекватна терапия, неколкократно идваха национални контсултанти по неврология, след като я изписаха от болницата всеки ден в тях идваше кинезитерапевт, който да я раздвижва, да и прави масажи, да правят говорни упражнения... След около три месеца упорита работа Звезда се възстанови почти напълно. Остана и един лек проблем с лявата ръка и когато се притеснеше забравяше думата, която искаше да произнесе и започваше да заеква. Пенсионира се по болест. Стоян и отделяше цялото си свободно време, обгрижваше я с внимание сякаш бяха току-що женени. Звезда започна да се шегува, че е трябвало по-рано да се разболее, за да преживее втори меден месец. Следващата година и половина прекараха като в приказка – наслаждаваха се на всеки миг заедно, радваха се на децата, пътуваха почти всеки уикенд. През седмицата тя си запълваше времето да измисля маршрути и да проучва какво може да се види. В събота сутрин сядаха в колата и потегляха на поредната екскурзия. Беше си направила график – в понеделник „преживяше“ видяното, във вторник и сряда пишеше в дневника си, а в четвъртък и петък планираше следващото пътуване. Така не скучаеше през деня, докато чакаше Стоян да се върне от работа. Вечер не я оставяше за миг.сама-вечеряха, играеха карти, чуваха децата по скайп. Беше спрял да се вижда с приятели, за да е плътно до нея. Сякаш усещаха, че времето им заедно е ограничено. И една сутрин тя не се събуди. През следващата година Стоян отслабна с петнайсет килограма. Ходеше като сянка, съвсем спря да общува с приятелите си. Пенсионира се и замина на село при майка си. Ремонтира къщата, оправи градината и се грижеше за майка си. Тя почина след няколко месеца и това вече напълно го съсипа. Две от трите най-важни жени в живота му вече ги нямаше. Оставаше Мила, която познаваше доброто му състрадателно сърце и веднага след погребението го покани на гости в Аржентина. Замина след като сложиха четирийсет дни на майка му. В Аржентина се запали по лозята и виното и като се върна реши да си запълни времето с отглеждане на грозде. В градината имаха асми и имаше представа как се отглежда грозде и се прави вино, но реши да се заеме в по-големи мащаби. Работата го спаси от самотата. Не се чувстваше безполезен. Физическото изтощение не му даваше време да мисли за Звезда и за майка си. Следващите пет години упорито обработваше седемте си декара лозя. Направи и първото си вино, което раздаде на приятели и съседи. Една работлива, но самотна душа, затворила страницата на личния си живот.
Живка много обичаше Магда, чувстваше я като сестрата, която винаги е искала да има. Бракът на Магда с Андрей беше преминал през много изпитания, за които през годините тя беше загатвала много пестеливо. Беше заключила в сърцето си куп изстрадани моменти и се опитваше да продължи напред. Двете се запознаха на шестмесечния курс по английски език. След курса една малка групичка ходеха да пият кафе и така постепенно се сприятелиха. Магда беше безработна в този момоент и от бюрото по труда и бяха предложили този курс за повишаване на квалификацията. Като го приключиха, Живка и помогна да започне работа в тяхната фирма, тъй като една нейна колежка тъкмо беше излязла по майчинство. Съвместната работа още повече задълбочи приятелството им. След време Магда започна работа като учителка, но двете въпреки, че не работеха заедно, приятелстовто им се задълбочи още повече. Разбраха, че са сродни души и можеха да разчитат една на друга. Живка беше изумена от добротата и чистотата на душата на Магда. Беше готова да направи път и на мравката. Сякаш беше от един друг свят – дошла за малко в грубото днешно съвремие, за да покаже, че освен злоба, омраза и завист все още можеха да се срещнат добротата, съпричастността и любовта към ближния. Живка имаше в къщи една репродукция на икона на Мадоната с младенеца – от нея я гледаха лешниковите очи на Магда, същият спокоен и добронамерен поглед, същото излъчване на смиреност и майчинска загриженост. След смъртта на Андрей тя се отдаде на дъщеря си, но Камелия вече беше студентка и си имаше свой живот. Ежедневието на Магда протичаше между работата и апартамента, сиво и безрадостно.
И това трябваше да се промени според Живка. И двамата и приятели трябваше да имат втори шанс. Дали ще намерят път към себе си? Колко ли самотни души има на този свят, които със сигурност имат някъде своята половинка, но никога няма да я намерят?
Нанесе последни щрихи на коледната украса върху масата. Освен месинговите свещници, които традиционно слагаше на масата, тази година баше купила изкуствени свещички, които беше разпраснала навсякъд епо масата. Запали свещите и вече беше готова за гостите.
***
Май трябваше да си остана в къщи, в момента не съм най-добрата компания. Особено след като Ками ми каза, че няма да си дойде, съвсем се вкиснах. Не мога да и се сърдя. Сега е моментът да празнува и да се наслаждава на живота. Колкото и да стои около мен, няма как да запълни празнината. За първи път ще празнувам Коледа извън къщи. От друга страна, Ками като не е тук, по-добре да съм сред хора. Това е и причината поради която Живка толкова ме притисна да отида. Все се притеснява за мен и се опитва да ме „съживи“.
- Аз съм ЖИВка и найобичам да „съЖИВявам“ – често се шегуваше с мен. Наистина имаше дарбата да зарежда хората с положителна енергия. Беше едно такова усмихнато същество, което като че ли никога не унива. Винаги струеше от радост и очите и искряха закачливо. Преливаше от идеи, винаги имаше нови „проекти“, сякаш годините бяха спряли за нея и си оставаше едно палаво дете. Беше като перпетум мобиле, никога не се уморяваше и не се предаваше. Беше истинска приятелка, която в най-трудните моменти не се отдели от мен.
Дали да не си облека черната рокля? Все пак е празник, малката черна рокля винаги е подходяща за такива случаи. След кратко ровичкане в гардероба все пак реших да си сложа черното поло и една сива пола. Малката черна рокля ми напомняше за доброто старо време с Андрей. На последния купон с него – осми март преди две години – бях с нея. Забавлявахме се до зори, нямахме никаква представа, че е за последно...А следващия ден ни поднесе страшна изненада. Още не можех да облека тази рокля. Сложих си сивите перли и малко гланц – и готово. Живка сигурно ще ме критикува, че трябва да съм по-старателна към външния си вид. Е, ще изтърпя и този път мрънкането и. Все пак по-важно е какво носиш в душата си.
Още на входната врата се чуваше радостен глъч. Очевидно бях останала последна. Подарих на Живка бутилка вино и една шоколадова торта ,която бях приготвила предния ден. Много се зарадва и шеговито отсече:
- Дано да ни е сладка годината, като тази шоколадова торта!
Всички вече бяха насядали около масата. Имаше едно празно място до Стоян. Беше неузнаваем. Наистина бяха минали няколко години откакто не се бяхме виждали, но като че ли се беше състарил с десетиление. Поговорихме за децата, как са се разпилели по света да търсят щастието си. През цялат авечер беше много тих и сдържан. Само когато Живка го похвали за виното се оживи и започна да разказва за лозята си. Отглеждал сам цели седем декара! Чувала съм, че от всички култури лозата изисква най-много грижи целогодишно. Каза, че това го спасява от самотата и го зарежда. Част от гроздето го продава, а с останалото прави вино и го подарява на приятели по различни поводи. Беше приготвил за нас по една бутилка като коледен подарък. Дори му беше сложил и етикет – „Бачо Стоян“. Очевидно имаше чуввство за хумор, но го беше изгубил някога, когато е загубил и Звезда.
Вечерята мина много приятно. След това помогнах на Живка да приберем и измием съдовете. Тя ме стрелна с поглед и ме закачи:
- Е, как ти се вижда Стоян? Май си пасвате!
- Глупости! Поговорихме си за общи работи, децата, нищо особено.
- Хм, мисля, че те хареса!
- Човекът се е вглъбил в себе си и се е отдал на лозята, не мисли за други работи.
- Ще видим, ще видим – засмя се Живка многозначително.
Започнах да подозирам, че поканата и не беше случайна – ама не позна! Нито Стоян, нито аз си търсехме нов партньор. Живка се опита да ни събере отново на Трифон Зарезан, но Стоян беше обещал на съседите си в село да им организира празник и не дойде. Този път директно и казах да се откаже от сватовническите си опити. Няма шанс.
В началото на март обикалях пазара да си търся теменужки за терасата. Най-после намерих на една сергия такива, каквито исках. Тъкмо посегнах към една саксийка и една мъжка ръка ме изпревари. Повдигнах поглед – и над мен се извисяваше бачо Стоян. Усмихна се широко и се извини, че е взел цветето ми. Оказа се, че и той търси теменужки. Искал да ги засее на гроба на Звезда, защото много ги обичала. Благодарих му за бутилката вино, която ми подари за Коледа и го похвалих за вкусното вино. Той така се запали да ми донесе още, че не можах да му откажа. Още на другия ден дойде не с една, а с десет бутилки вино – отлежало тригодишно от първата му реколта. Тъкмо се опитвах да сменя бушоните, когато чух шум пред вратата. Иначе нямаше да разбера, че е дошъл, тъй като токът тъкмо беше спрял. Предложи да ми помогне с електричеството. А аз в знак на благодарност го поканих да остане за вечеря. И без това съм сама, тъкмо да ми прави компания. Оказа се забавен събеседник. Разказа ми за всичките си неволи покрай засаждането на лозята, но с едно тънко чувство за хумор. Непрекъснато се надсмиваше над себе си и представяше нещата откъм смешната им страна. Не бях го виждала такъв засмян откакто Звезда се разболя. Това беше преди сто лета! Посмяхме се доста и времето мина неусетно. Тръгна си към единадесет, като изкопчи от мен обещанието да му върна визитата и да отида да се запозная с неговата страст. Обещах му, нямаше накъде. Чудех се дали да кажа на Живка, но щеше да ме подмята. Така или иначе няма нищо между нас, няма смисъл да разбунвам духовете. Я се видим пак, я – не. Но той се обади още в петък вечерта да ме покани на гости в събота, когато съм свободна. Щял да ме вземе с колата и да ме върне. Чудех се доколко е уместно да ходя, но какво пък – малко разнообразие. Реших да не казвам на Живка, че ще ходя. В събота сутрин когато сме свободни пием кафе в тях и обсъждаме случилото се през седмицата. Онази събота пропуснах да и разкажа за Стоян, защото нямаше да ме остави на мира. Заминах с него следобяд. Разходихме се из лозето, разказа ми за всеки сорт, показа ми най-новото си насаждение. После пихме чай и се приготвих да си тръгвам.
- Остани за вечеря!
- Как ще се прибера след това?
- Ще останеш да спиш тук.
-Луд ли си! Какво ще си помислят всички?!
- Може и да съм луд! Защо не? Ще поговорим, ще опиташ последното ми вино. Къщата е празна, има много място. Няма да те притеснявам, целият втори етаж е празен.
Раздирах се от желанието да остана и същевременно се чувствах гузна. Защо ли? Бях свободна жена!
Помогнах на Стоян за вечерята. Той направи пържоли на тиган, а аз през това време направих салата от продуктите от малката му оранжерия зад къщата. Имаше всичко – салатки, репички, лук, подправки! Приготвих разкошна салата и седнахме. Стояхме до сутринта. Мълчаливият Стоян, когото познавах, не спря да говори. Аз бях добър слушател. Почти през цялото време ми разказва за Звезда, как са се запознали, как са се оженили, децата, болестта и каво ли не още. Очевидно имаше нужда да сподели.
Знаеш ли, ти си първият човек на когото разказвам всичко това. Никой не ме е карал да се чувстам така спокойно, както ти. Надух ти главата с моите проблеми, а ти мълчиш. Сякаш си нямаш свои, извинявай.
Погали ме по ръката и сякаш тръпки ме побиха. Очевидно и той беше изненадан от усещанията си, защото ме изгледа изненадано и рязко дръпна ръката си. Настана неловко мълчание. Скочих да раздигна масата и да измия чиниите, а той отиде на сложи дърва на камината. Нямаше как да го помоля да ме закара, защото бяхме пили до сутринта. Беше рисковано. Решихме да поспим до обяд и след това да ме закара. Качих се на горния етаж и легнах, но сън не ме хвана. Не знаех къде да се дяна. Бях на 52 години, а се чувствах като ученичка.
На връщане мълчахме в колата.
Не се видяхме през следващите два месеца. На 24 май Стоян се появи в училище и ми донесе огромен букет от бели бужури. Естествено от неговата градина.
- Знаеш ли, много мислих през тези два месеца и смятам, че малко самотни души получават втори шанс за създадат нов дом. Ако и ти мислиш като мен – обади се!
Обърна се и си тръгна. Искаше ми се да тръгна след него, да го прегърна и да му благодаря за букета.
В събота се видяхме с Живка и тя ми каза, че следващата седмица ще ходят на рожден ден на Стоян. Предложи ми да отида с тях, но аз отказах да ходя без покана. Естествено тя уреди поканата, но бях сигурна, че ще ме гледа под микроскоп и реших да не ходя. В неделя сутринта Живка се появи в къщи и ми остави бутилка вино от Стоян – да се почерпя за негово здраве.
-Трябваше да дойдеш – беше весело! Май нещо те притеснява?
-Глупости! Просто не ми е до веселби!
Изпратих Живка, но нещо отвътре не ми даваше мира. Дадох си сметка, че последните два месеца непрекъснато мислех за Стоян след гостуването при него. Не исках да си призная, но го харесвах. Беше толкова спокоен и уравновесен. Около него се чувствах някакси в безопасност.
Следобяд отидох до Кауфланд и избрах най-доброто чилийско вино, което имаха. Запалих колата и тръгнах към Стоян.
- Привет! – Връчих му бутилката вино. - Трябва да си свериш часовника с конкуренцията! Честит рожден ден на патерици!
Целунах го набързо по бузата, но той ме прегърна и нежно ме целуна по устните. Почувствах топлината на тялото му, силните му ръце, загорели от работата на открито, ме обгърнаха цялата. Докато го целувах все по-страстно през ума ми се стрелна въпроса: как ще кажем на Живка?
© Милена Йорданова Todos los derechos reservados