Цял месец мина, откакто лятото избяга от големия град. Този път го направи бързо и сърдито като жена, хванала мъжа си в изневяра – събра надве-натри в куфара всичката си светлина и топлина, подбра и малкото птички и зеленина от парковете и тръшна вратата под носа на изумените, попарени градски души. След себе си остави само сърдити, сиви облаци и засрамени, голи дървета. 

    Този ден беше безличен като всички останали. Хората се блъскаха в отчаяни опити да се разминат по тротоарите от двете страни на булеварда и ако някой ги погледнеше от високите етажи на околните сгради, със сигурност щеше да намери приликите им с евакуиращи се мравки.

    Иван варираше умело между минувачите и дори тълпата с противоположна посока, която автобусът току-що беше стоварил, не можа да го обезсърчи. Закъсняваше. А сигурно скоро щеше да завали. Точно успя да се промуши и да набере скорост, когато една възрастна дама, която той не нарече точно така наум, го пресрещна, решила да сече перпендикулярно тълпата, въоръжена с верния си, неуморен бастун. Иван се спря само миг преди да се блъсне в нея. „По дяволите!” – изруга вече на глас. Направи смела маневра и успя да хване друг празен тунел сред морето от хора. Погледна часовника си и изръмжа тихо.

    - Момче, да дадеш някоя стотинка за здраве! – чу някъде отляво.

    Машинално отговори: „НЕ!” и продължи. Вече беше направил няколко крачки, когато мозъкът му осмисли, че е видял познат образ в тълпата. Обърна се назад. Дрипав старец  със сива, оредяла коса и мръсна брада, протягаше смачкана, пластмасова чашка с размотаващи се вътре стотинки. Объркал се бе нещо. Върна се в тълпата и направи още няколко бавни крачки. В съзнанието му изплува спретнатият, гладко избръснат еквивалент на развалината, която беше подминал. Върна се назад, срещайки гневния отпор на няколко минувача.

    - Професор Димитров?

    - Бог да ви благослови, дайте някоя стотинка – като мантра повтаряше старецът в унес и гледаше с избелели, празни очи през пороя от хора. Върху паважа се строполи едра капка дъжд. Как ли си е проправила път чак дотам, зачуди си Иван.

    - Професор Любо Димитров? Аз съм Иван Благоев! Бяхте ми дипломен ръководител. Помните ли? – повтори мъжът, но вече започна да се чуди дали е било уместно да се спира. Сети се, че закъснява.

    Съседните просяци и продавачките на изкуствени цветя се заобръщаха любопитно.

    - Професоре? – вече съвсем тихо, като за последно промълви той.

    Проредялото теме се оттегли и направи място на брадясалото, сбръчкано, черно лице. Старецът го прониза с безизразните си, празни очи и Иван несъзнателно направи крачка назад.

    Някъде от дълбините на помръкналите си усещания възрастният човек чу ехо: „Професоре...”. Студена капка вода се строполи върху носа му. „Професоре...”. Сети се, че някой и преди го е наричал така. Преглътна и сухотата от евтиното вино, изпито сутринта, избяга за малко. Гледаше в кафявите очи на някакъв мъж, който му говореше нещо. Капките дъжд се зарониха по лицето му, удряйки студено и безмилостно струните на далечен спомен, който изплува неканен в замъгленото му съзнание.

    В кабинета си е. Крачи изнервен и притеснен диагонално из стаята с ръце в джобовете на официалните си, старателно изгладени панталони. Застава пред малкото огледало зад вратата и си поема жадно въздух. Отсреща му се захилва дебеличък мъж към петдесетте с подравнена, вече бяла брада и палави, пъстри очи. „Ще се справиш! Няма страшно!” Въздъхва пак, затваря внимателно вратата след себе си и се отправя към университетската аула. Беше единственият „новопрофесор”, както сам се нарече, който не приспа аудиторията с излагане на трудовете си относно технологията за добиване на газостъкло. Същата вечер се напи като свиня със студентите си. „Наздраве за професор Димитров! Професор Късметлия!”- скандираха няколко от студентите му, както само пияни млади хора могат. – „Айде по още едно за професора! Да спрете да ни биете на зарове, че ни обрахте до шушка, ей!” – и така до сутринта.

    Някой от забързаните минувачи го ритна без да иска по изопнатия на улицата крак.

    Махмурлук на другия ден. Боли го глава и е сигурен, че през нея никога повече няма да мине дори една свястна академична мисъл. Надя, жена му, мърмори под носа си, докато му прави пилешка супа. Сигурен беше, че имаше нещо дяволито и доволно в цялото ù суетене около печката онзи ден. Тантурестата ù фигура, размахваща пълните си, бели ръце, вече повехналото ù, но все още луничаво лице и винаги рошава, боядисана в тъмночервено, къса коса. Обича я.

    Димо, седемнадесетгодишният им син, пуска закачки за състоянието на баща си и  провира дръгливото си тяло през тясната кухня в опит да намери нещо за ядене преди обяд...

    Дъждът бомбардира булеварда и хората-мравки незначително проредяха. Сега водата се стичаше по лицето на стареца и завършваше пътя си в сплъстената му брада.

    Той качва големия, червен куфар на Надя в багажника на автобуса и я целува за довиждане. Някакви хлапаци отстрани правят физиономии на крайна младежка погнуса и това ги разсмива.

    - Да се връщаш бързо! – казва ù той. – И много поздрави на тъста!

    - И да ти донеса от младото вино, нали? – с престорени сърдит тон отговаря тя.

    - Е, ако чичо Рачо настоява... Не трябва да обижда човек тъста си.

    Есен е, хладно и приятно е. Тя се качва в автобуса и му маха през прозореца.

    Следобед е. Телефонът в кабинета му звъни. „Обаждане от село Подем. От някакъв Петко.” – съобщава отегчено секретарката на катедрата. После дядо Петко говори притеснено от другата страна на слушалката, преглъща често и прави големи паузи между думите. Какво казва, Любо не знае, не може да разбере. Тръшва слушалката и тръгва към бялата си, лъсната лада, паркирана близо до университета. Шофира механично, за малко не се блъска в едно жълто комби на излизане от града. Пристига късно вечерта в селото. Телата вече са преместени в Плевенската морга. Отпуска се на старата, продънена кушетка в една от стаите. Слуша разказа на дядо Петко, съседа. Не вярва. Не вярва нито дума. „Нелепо” – само стене някакъв глас в главата му. – „Не може да бъде!”. Слуша как размазаната фигура на възрастния човек му разказва някаква чужда история за някакви непознати хора. Това не му се случва наистина. „Не видех никой цела сутрин на двора, и обед мина, и никой не се показва. И аз викам, дай да вида кво стана с тия хора, добре ли са? Че Рачо, верно по-млад от мене, ама береше душа, човека. И влизам аз. Викам „Рачкооо, Надее” – веднъж, викам втори път, никой ми не отговаря. Гледам вратата на мазето отворена. Па като отидох там, вътре двете бурета с виното изкипели. Чичо ти Рачо се опнал на другия край на мазето, едната му ръка върху бурето още. А Надка на стълбите седнала и си поклаща само главата, е те така я клати. Тръгнала сигурно да спасява стареца, ама я фанал и нея газа, та до стълбите стигнала само. И аз звъним на Бърза помощ, викам тука комшиите, па изнасаме Надка. Викаме поне нея да спасиме, че още шава. Ма после като дойде доктора, каза, че тя горката, отдавна си била отишла. Газът ù изпил мозъка. Па стареца, сички ги е страх да влезнеме, да го изнесеме, да ни не стане и на нас нещо, та добре, че се престраши доктора. Ядоса се, влезна и го изкара до стълбите, ама и на него лошо му стана. Абе, трагедия, трагедия...”. Дядо Петко върти тъмносинята си капа в ръце и пристъпва от единия на другия крак. „Нелепо. Това не може да се случва” – не спира да повтаря професорът.

    Гробището. Попът опява телата до мокрите, прясноизкопани гробове. Той гледа безкръвното, спокойно лице на Надя - „и си поклаща само главата”... Не плаче. Няма сили. Не мисли. Главата му е пълна само с една изцеждаща, разрушителна празнота, за която знае, че няма никога да си отиде. Не говори. Дори и на Димо не отговаря. Не може и в очите да го погледне даже. Прекалено много приличат на нейните.

    След това почти нищо не помни. Продаде от яд и апартамента в София, и къщата на жена си, и неговата. Скара се с Димо, не знаеше как – беше пиян. Сети се, че се размотаваше по някое време с някоя си Ваня, защо и къде, не помнеше, какво стана с нея – също. Дадоха му някаква пенсийка, старите му приятели един по един спряха да го търсят. Намери си нови – по-добри, реши. После и те си отидоха. И остана сам. Сам с яда и болката си. Понякога чуваше останалите дрипльовци да му се смеят, да го наричат луд. Не го интересуваше особено. Отдавна вече нищо не го интересуваше. Беше изритал душата си на улицата и сега не смееше да се сети дори за нея. Ако беше малко по-смел, още преди години щеше да се хвърли от някой блок. 

    - Аз, такова, извинявам се, припознал съм се нещо. Извинявайте пак, – измърмори Иван, извади някави дребни пари от джоба си и ги пусна в пластмасовата чашка.

Той продължи пътя си бавно. Дъждът се беше вече просмукал в дрехите му, а и за къде чак толкова имаше да бърза в крайна сметка. Шляпна в една прясна локва и почти се спря. Задъненото от облаци небе сякаш го прихлупи и не му даваше да си поеме хубаво въздух. „Професор Късметлията…” – помисли си, усмихна се тъжно и отмина.