Беше понеделник и Дамян трябваше да посрещне нова група английски туристи. Самолетът закъсняваше и той  бе седнал на едно сепаре в барчето на летището в Ларнака. На масичката пред него се виждаше празна чашка от кафе и пепелник с няколко смачкани фаса. Времето в края на май бе прекрасно, тъй като големите горещини не бяха започнали. Имаше още около тридесет минути до пристигането на самолета и той се замисли за нещата, които му се случиха след уволнението от казармата. Всичко стана по най-добрият за него начин. Съобщи на директора на Националния музей - Богомил Димитров, за съкровището на Мурад бей. Оцениха го като изключителна находка за около четири милиона и петстотин хиляди долара. Тъй като по съществуващия закон за културното наследство, всеки предал на държавата историческа находка получаваше един процент от пазарната оценка, му изплатиха четирдесет и пет хиляди долара. Парите на генерал Златев предаде в една фондация за борба с рака като анонимен дарител. Дали заради това, дали поради друго, но проклятието не го застигна по никакъв начин. Напротив, сякаш усещаше нечия помощ. Завърши висше образование „Английска филология” в Софийски университет със златен медал. Сбъдна мечтата си като се премести да живее в Кипър. Основа малка туристическа фирма и работи упорито доста време, за да се утвърди и разрасне. Понастоящем живееше в красива къща от триста четирдесет и пет квадратни метра с басейн в задния двор, с „Porsche Evo G T700” в гаража и чистачка, която идваше три дни седмично. Спокойно можеше да не работи нищо, имаше достатъчен персонал, който вършеше това безупречно. Въпреки това, дали от работохолизъм или от романтика, отвреме-навреме пускаше някой в допълнителен отпуск и сам поемаше туристите. Настаняваше ги в хотели, развеждаше гостите по различни мероприятия, които фирмата му организираше - посещения на исторически места и забелжителности, селски туризъм, културни развлечения. Всичко бе толкова интересно и наситено, че хората нямаха време да скучаят и почти винаги оставаха доволни.
            Понякога вечер, когато не можеше да заспи си мислеше за България, за роднините и приятелите. Най-странното бе, че си спомняше само за веселите и хубави моменти с Иван и Паско. Паметта много усложливо беше изтикъла някъде из дълбините на подсъзнанието - тъжните и грозни мигове, така че миналото оставаше като епизод от „Усмивки от старите ленти”.  
            Дамян знаеше, че е късметлия. Досега в живота му всичко вървеше „по мед и масло” и все пак не се чувстваше докрай щастлив. Вярно, че  бе постигнал финансова независимост, дори имаше възможност да помага на родителите си и на дядо Стефчо, но не само за това беше дошъл тук. Вярваше в любовта и въпреки, че до сега в живота си срещна няколко изключителни жени, така и не можа да усети това пълно и всеобхватно чувство на абсолютен отказ от егоизъм. Още от юношеството живееше с убеждението, че само тук би могъл да я открие. Заради това последва сърцето си и дойде на „ острова на любовта”. Все още не бе изгубил кураж.
           Най - после самолетът дойде, Дамянов взе табелката с надпис „Afroditaturs” и се нареди до куп посрещачи. Не след дълго група  англичани се спряха пред него. Той ги поздрави на перфектен английски език и им обясни какво ги очаква. Раздаде на всички брошура със седмичната програма на организирните мероприятия от фирмата. Докато се качваха в автобуса, успя да ги огледа. Това бяха предимно пенсионери, имаше една млада двойка - младоженци на сватбено пътешествие, но това което го заинтригува - красива девойка, придружаваща възрастна дама. Дамян предположи, че са баба и внучка. Настани групата в хотел „Sun Hall” и  уточни програмата за следващия ден.
           На другата сутрин младежът изчакваше туристите пред хотела и пушеше цигара.  Щяха да посетят „Залива на Афродита”. Групата се настани в автобуса тихо и спокойно, само двойката младоженци водеха доста разгорещен спор, относно посещенията в някакви интернет сайтове. След като размениха няколко остри реплики, млъкнаха и не си проговориха, докато слязат.
        Пътуването мина неусетно, тъй като шосето беше много добре поддържано. Щом видеха някаква забележителност или по-значимо място, Дамян даваше нужната информация по уредбата. За да стигнат до залива трябваше да преминат по няколкометров тесен тунел под магистралата. Всички слязоха от автобуса и стъпиха на брега, който беше покрит с плоски бели камъчета. Дамянов застана в средата на групата и заговори спокойно и увлекателно на английски език:
         - „Заливът на Афродита” е мястото, където според легендата богинята на красотата се е появила за пръв път на света от морската пяна тук при тази скала – младежът показа с ръка. -  Въпреки, че я наричат „Скалата на Афродита” тя има доста по-късен произход и за нея съществува друга легенда. За тези скали се разказва, че са хвърлени в морето от местния легендарен герой Тиганис, който бил помолен от любимата си царица да спаси царството от арабските нашественици. Той взел скалите от най-високата планина в Кипър, запратил  ги срещу вражеските кораби и така ги прогонил. Съвременният физикохимичен анализ сочел, че скалите действително са с произход от планината Тродос в центъра на острова,  на десетки километри от брега.Най-големият се нарича „ Petrou tou Romiou” – „Камъкът на гърка”. 
Легендата за Афродита се е продавала много добре и векове преди новата ера. За празниците в нейна чест тук са пристигали натоварени със различни стоки кораби от цял свят (наричан от елините с обобщаващото „Индия”), за да ги обменят за тукашните нарове. Пълният със зрънца плод е символ на плодородието и на самата Афродита. Богатата и тачена в Кипър история извира действително от всеки камък, който ще разкаже или за елинистичната епоха и финикийците, или за ранното християнство, за арабското и венецианското владичество, за османския период. В Ларнака например е роден самият Демокрит, а е починал св. Лазар - гробът му е в една от централните базилики. В крепостта на Лимасол самият Ричард Лъвското сърце се е оженил за Беренгария Наварска. Ала тези забележителности съм оставил за следващите дни. Сега си направете снимки, а който желае да отиде до „Скалата на Афродита” може да го направи с ето тази лодка – и Дамянов посочи към малка ладия, изтеглена на брега.
Туристите се пръснаха, някои събираха бели камъчета, други се снимаха за спомен на фона на  „ Petrou tou Romiou”, а младоженците се качиха в лодката, за да видят камъка отблизо. Докато лодкарят пореше вълните с греблата, те се целуваха (явно сръднята бе преминала).
Дамян се отдели настрани, запали цигара и проследи с поглед отдалечаващата се двойка.
         - Красиви са, нали? – младата англичанка го заговори, също впечатлена от влюбените. – Може ли една цигара? – той подаде пакета, тя извади една и се наведе към него за огънче. След това смукна дима и го изпусна през ноздрите си. – Обичате ли професията си? – полюбопитства отново тя.
       - О, да! – отвърна без да се замисли Дамянов. – Сякаш цял живот съм се готвил за това. – Аз съм Дамян, а вие?
       - Джулия – отговори госпожицата. – Толкова приятно и увлекателно говорите, че предизвикахте у мен искрено вълнение. Тукашен ли сте, не ми приличате на кипърец?
       - Благодаря за милите думи. Не съм толкова грозен, за да съм местен! Аз съм  българин – младежът бе видимо заинтригуван. – Забелязах ви още на летището. Коя е възрастната дама – вашата баба? – тя кимна утвърдително, а Дамян продължи. - Може да ви се сторя нахален за въпроса, но имате ли приятел? – Джулия кимна отрицателно, а в очите заиграха весели пламъчета. - Знаете ли, тук има поверие, че ако двама души искат вечно да се обичат, трябва да направят две сърца от бели камъчета и вътре да впишат буквата на името си. Може би трябва да го кажа на младоженците?! – телефонът му иззвъня и той погледна дисплея. - Изчакайте ме един момент, моля ви, трябва да се обадя!
Говореше бързо и делово на немски език и след няколко минути затвори. 
         -  Имате много добър немски – похвали го госпожицата. Беше клекнала и правеше нещо по брега, а Дамянов за да види, трябваше да надникне иззад гърба и.
         -  Какво вършите? – въпросът се изплъзна от устата му, но той вече бе видял отговора. Две преплетени сърца от бели камъчета, а вътре във всяко едно – буквата Д.
    Тя го погледна и се изправи. Морският бриз подухна и разроши косите и, а нейните синьо-зелени очи, сякаш пронизаха душата му. На фона на морето изглеждаше, като родена от вълните. Това толкова впечатли младежа, че зяпна от удивление.
          - О, Афродита! О, Киприада! - едва чуто пророни той.
          - Защо ме гледате така? – Джулия изрече тези думи като се смееше на комичното му изражение. Дамян стоя безмълвен миг-два и също се разсмя. Нейният звънлив и завладяващ смях се сля в едно с неговия. Издигна се над морето, понесен от вятъра и полетя към хоризонта.

                                         К Р А Й