Не се бяха чували от две седмици. Беше й казал, че ще й се обади в четвъртък – в девет вечерта. Днес трябваше да й съобщи решението си дали остават заедно или се разделят окончателно след седемгодишна връзка. Тя погледна часовника си– часът беше осем, в четвъртък, в средата на март. Беше си приготвила тоалет и беше вдигнала косата си на красив кок.
Слезе в градинката пред блока и реши да почака, докато й звънне. Настани се на една пейка и сложи телефона в скута си.
Беше пролет. Дърветата бяха цъфнали в бяло. Пленително ухание се носеше из въздуха. Беше почти тъмно. Тя се загледа в белите, напомнящи на пух цветове. Нежните листчета в короните на дърветата леко се поклащаха. Някои падаха като сребърни снежинки. Вятърът ги понасяше в прелестна вихрушка, а след това бавно ги връщаше на земята. Това й напомняше на зимна виелица, но в хладната, уханна, пролетна вечер.
Погледна часовника – осем и трийсет.
Огледа се. Ветрецът продължаваше да си играе с белите цветчета. Приличаха на дълъг, среб ...