Просто Хора

Когато слънцето затвори очите си и се търкулне лениво по хоризонта, денят е свършил. И отново никой не е обърнал внимание, никой не се е замислил и на никой не му е станало мъчно, че е изгубил светлината си за поне още една нощ. Не, никой не се усъмни, че това може да е последната нощ на земята... просто така бяхме свикнали.

И не последва нищо, освен мрак. Той се спотаи в умовете ни и разложи мислите ни на малки тъмни парченца изсъхнала пръст. Този мрак донесе в сърцата ни умората, омразата, неприязънта и двуличието и след като го погълнахме изцяло, той се разсея. Но нашите мисли останаха все така черни и трошливо непостоянни.  

Дойде отново денят, с бялата си сянка той отвори очите ни отново и ние разбрахме, че сме безсилни пред кръговратите, търкалящи живота ни към бездната. Разбрахме, че не можем да изтръгнем тъмнината от мислите си и светлината в погледите си, че не можем да бъдем по-малко лоши от един или по-добри от другиго, защото всички сме просто хора.