Когато преди година написах разказа „Страх“ търсех оправдание. Оправдавах своето неверие и липса на религиозно упование. Най-лесно мога да се оправдая с духа на върлуващия атеизъм в който съм възпитан в оная епоха. Прагматичното ми образование едва ли е достатъчен довод, както и семейната среда. Вероятно всички тези фактори са допринесли за „атеистичните“ ми чувства. Но дали са само те?
Винаги съм се присмивал на религиозното въодушевление и вярата, че някой или нещо може да те спаси. Струваше ми се и продължава да ми се струва толкова наивно. Желанието да наблюдавам и да си обяснявам закономерностите в живота за мен е в противоречие с лесното обяснение, което дават религиите. Вероятно то носи много по-малко главоболия и един лесен и достъпен начин да разбереш света, но за мен не е достатъчно. Аз исках много повече. И до сега бягам, като дявол от тамян от лесните и достъпни животоописания. Не са за мен.
Но защо, тогава толкова ме вълнуват въпросите за вярата? Нали те не са истински, на ...