"Класа ти липсва, братле, класа и аристократизъм... Това е нещото, което или го

имаш, или го нямаш! Не може да ти го увият като парче салам в амбалажна хартия

или да го отрежат като самун хляб в съседската бакалия. То не се придобива, него

го имаш по рождение! Затова и името си няма да намериш в именника на българските ханове, нито в Большая советская енциклопедия, там няма и ред за твоето потекло, така лъха на провинциализъм, братле!"- каканиже ситно от дълги години вътрешният ми глас и не мога да му нямам доверие.

Вървя по пътя, свирукам си безгрижно и мисля, пък и какво друго ми остава?! Мислите ми като врабци се лутат между стените на злорадото мълчание и търсят първопричината за ненадейното ми бърборене. До днес не съм изричал на глас нечакани житейски истини, с две думи - спестявал съм ги - нали сме дълбока провинция... Бог - високо, цар - далеко, издателствата - тоже, а в столицата времето тече по друг начин, тук кой ще чуе гласа ти, има ли значение твоето незначително творчество? В глухият прованс и петлите пеят по-късно, пък и по-рано пада здрачът, ще се разбере ли в мрака, че си обиден някому...

Маститият градски ежедневник бъка от многозначителни обяви, от местните станции звучи уродлива чалга, кой ще обърне внимание на редовете ти? И Всевишният е зажумил за това, което се случва в губернията и за онова, което се каниш да напишеш през следващите няколко седмици. Облаците са се струпали над бедната ти глава, скоро ще удари гръм и затряска проливен дъжд. А ти  пак си без дъждобран в кишавото време, но всяко зло за добро! Надявам се на тебе, Читателю, да имаш тази решителност и смелост, а и най-вече търпение, да прочетеш по-долните редове, вярвам ти и съм убеден в твоя стоицизъм!

Нека започна, мястото и часът на срещата не се променят, а всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, така че моля никой да не се обижда от

долунаписаното... За верността на твърденията и случките се подписвам и с трите си имена - ваш покорен слуга... Ангел Боянов Праматаров - по-нашему Анго!

        Глава 1

Роден съм навръх Петльовден в далечната и студена 1959 година в масивна градска къща със занемарена фурна на приземния етаж. По чия приумица баща ми, егоист и нетрадиционно настроен, решил да ме кръсти Ангел, се чудя и до днес. Полъгали са го русите къдри на бебето, които зърнал в бялата нощ, или пък дълбоката религиозност на майка ми. Заради натрупаните снежни преспи линейката не успяла да дойде навреме и понечили да ме разродят две съседки, вещи в това дело. Майка ми, сприхава на вид гражданка от близките покрайнини, не се поколебала да извика в сюблимния момент на помощ Оня, който бди над нас и се грижи за човешките начинания. С неговата и на двете старици благословия гръмко съм ознаменувал идването си на белия свят. И тримата останали втрещени от русата главица и мощното гърло, което продънило нощта. Невинният ми вид накарал баща ми да избере това благопристойно име, с което ще ме запише в съвета след ранната кончина на майка ми. То ми навлече и куп неприятности в последвалия живот, но за това ще разкажа когато му дойде времето. Засега само толкоз!

От невръстното си детство си спомням големия сив шал на баба, с който често ме

увиваха наместо одеялце. След смъртта на родилката тя пое грижите за мен, но

преклонната възраст ù правеше лоши шеги. Забравяше с какво ме е хранила

и кога трябва да спя, затова пораснах недоспал и недохранен. Често я виждах и да

плаче скришом, поглеждайки към раклата, където държеше нещата на рано починалата си снаха.

И така до деня, в който тръгнах на училище...