Прозвуча ми като обещание.
Прошепна го, произнесе го само с устни. И сякаш отпреди го знаех, чувствах, че ще го каже. Добре си бях научила урока - да не вярвам на думи, които не чувам - едва казани, от страх, че ще останат голи - ей така, просто прошепнати - без смисъл, без чувство, без обич. Хвърлени думи. Даже изхвърлени.
Този път бе различно - но какво ли разбирах аз. Нямах време да тълкувам - просто наблюдавах краткото движение на устните. Не слушах. Усещах.
Думите бяха кратки, но изпълнени с топлина. Бяха истински.
Да, прозвуча ми като обещание. И реших да повярвам - не исках да мисля какво ще последва, не исках да мисля изобщо. Знаех, че е обещание и го грабнах.
После не помня добре - дали бягах, дали просто вървях с големи крачки, не знам, но бързах за някъде.
Минавах покрай разни хора, слушах развълнувани разговори, звън на телефон, писък, звук от затръшване на врата, 220 км/ч на червен светофар.
Всеки се бе втурнал да свърши работата си, да постигне целта си, да сбъдне мечтата ...