Имаше нещо извънредно досадно в купчината натрупани листове на пианото. Гледаха го някак противно и брутално. При мисълта, че трябва да ги подреди, направо му се доповръща.

    От три дни все там стоеше. Взираше се в белотата вън, някъде далеч зад изрисуваното със ледени бои стъкло.

    Имаше нещо удивително магично в замръзналите в последно дихание почернели клони, дращещи трагично по прозореца, в протегнатите напред ръце на зимния вятър, отвяващ всичко топло, лятно и някак чувствено.

    Шарейки по полираната студенина на каменния перваз, пръстите му напипаха нещо космато. Той стисна здраво, после отпусна.

    Пак стисна. И отпусна.

    При последното изквичаване, пръстите нежно погалиха козинката на мъртвото животно, свиха се конвулсивно и после замръзнаха.

***

    Горе някъде, на върха, тя знаеше, че имало еликсир, който щял да я спаси. Ако изобщо имаше спасение.

    Някой някъде ù беше казал, че трябва да продължи да върви. Дори ако пътят свърши, тя трябва да не спира. Трябва все да върви.

    И ето я тук, в тази забравена от Бога планина, да търси еликсир за спасение.

    Вятърът нежно играеше с косите ù и я подканяше да върви. Все напред. Снежинки палаво се омотаваха в дрехите ù, сякаш се присмиваха на недоразвития ù опит да надигне глава и да направи нещо самостоятелно.

    Беше тръгнала сама. Както винаги... беше тръгнала сама.

    Не се беше поколебала и за миг.

    За пръв път в живота си поиска да направи нещо за себе си. За първи път в живота си беше забравила предразсъдъците, беше захвърлила маските и преструвките и беше тръгнала напред.

    За себе си.

    Чувството не можеше да се сравни с нищо друго. Една огромна, гореща вълна на облекчение, която беше минала като огън през нея и бе помела всички чувства на състрадание, съжаление, обида или самота.

    В един миг всичко, което тя имаше, беше този безкраен път. Тази хладна, безразлична в своето величие, планина...

    ... и еликсира, който щеше да я спаси.

***

    Това се случи отдавна, толкова отдавна, че никой не помни точно кога. Бог беше още пеленаче...

    ... не, това е друга история.

    Бог, пораснал, възмъжал и по-разлигавен, отколкото бихме могли да си представим, тъкмо беше сътворил хората. И какви хора беше сътворил.

    Специално за тях беше сътворил амброзия, с която намаза телата им и те блестяха сякаш събрали всички лъчи на слънцето. Ръцете им се извисяваха топли и огромни, сякаш способни да поберат в себе си цял един свят от мечти и възможности. А над главите им бели, като че направени от ледените пръсти на първия сняг, криле гордо издигаха светлината си. Като че в себе си бяха побрали цялата свобода на Вселената. В душите им сякаш нямаше дупки, сякаш всичко беше цяло, сякаш Бог никога нищо не беше пропуснал.

    Хората-птици.

    Най-дивното Божие творение.

    Най-чудните създания, ходели някога по земята.

    Хората-птици...

    Чисти, непознали злото, красиви и непокорни, свили нежните си същества под ярките листа на Цветята от звезден прах, те живяха много години така, оставени всред своя мир и всемогъщо блаженство.

    Но Бог се ядоса. Стана му скучно и реши да ги изтреби, за да си създаде нови човеченца, които да носят радост на алчната му за зрелище душа.

    Смръщи се, награби майка си, изнасили я и тя роди Завистта. Новороденото божество захвърли там, в Приказните градини, при Хората-птици. И тя се всели вътре, в мислите им, и никога вече не им даде покой.

    Кървави битки водеха те за собственото си самоунищожение.

   Векове ги водеха.

   Безликият Бог стоеше горе, в небесата, затворен в непристъпната си крепост, почти разплакан от страх.

    А те мятаха свирепо грамадните си ръце, удряха в ярост сияйните си тела, сипеха омразно омразни думи... докато не остана нищо. Докато всичко се разпадна...

    Един последен за последен път сви мъртвото си същество под ярките листа на Цветята от звезден прах и прокле с тежка прокоба онзи безлик Бог, там горе, на небето...

(следва)