Разказът е по идея от песента на  Sting – Desert rose.

Таксито ме отвеждаше към летище „ Орли”.  С тези задръствания в Париж, ако не бях предвидил по-ранното тръгване, сигурно щях да изпусна самолета. Валеше топъл летен дъжд, капките се стичаха по стъклата на колата. Отворих малко прозореца. Исках да усетя за последно въздуха на френската столица. Тук прекарах десет години, едни от най-успешните в моя живот. Но сега се връщах там, в моята родина. В Мароко при корените си. 

Гледах колите, гледах хората, бързащи под дъжда. Това щеше завинаги да остане в мен като един прекрасен спомен. Но имаше един друг спомен. За едно момиче, за една жена. Сания, жената, която обичах и при която се връщах. Прекрасното цвете на пустинята. Тя беше в сънищата ми, в мечтите ми.

„- Ахмед, Ахмед да отидем край развалините – каза Наби на седналия на земята младеж.

- Не мога, Наби, искам да почета още. Трябва да уча.

- За какво ти е? Богати сте, баща ти ще те научи на неговия занаят.

- Аз зная почти всичко в занаята му, но искам да уча. А и да имаш знание е по-голямо богатство от парите.

- Както искаш, но там също има интерестни неща за вършене.

Наби се отдалечи с бързи крачки и се присъедини към група младежи. Ахмед остана загледан в неговата посока. После наведе глава над книгата.

Времето вървеше и се свечеряваше. Ахмед стана и се запъти към къщи. Пътят му минаваше покрай магазина на Саид.

Той беше един от уважаваните търговци на злато. Беше властен и умен мъж. Строг и справедлив.

- Добър вечер, г-н Саид! – каза почтително Ахмед.

- Добър вечер, синко! Не си идвал  към нас. Как си?

- Добре съм, г-н Саид. В последно време съм зает с учене и нямам много свободно време.

- Заповядай в къщи. Ела  ми на гости с баща си. Ще ви очакваме утре вечер.

На другата вечер Ахмед и баща му бяха в къщата на Саид. Ахмед никога не беше ходил в други хора на гости. Е, изключваше годините, когато беше малък, но вече беше друго. Не биваше да ходи без баща си, такива бяха обичаите.

Къщата на Саид беше огромна и много богата. В средата на градината имаше фонтан, а по краищата бяха засадени много красиви цветя. Ахмед и баща му бяха поканени в една беседка в градината.

- Харесва ли ви? – попита Саид, виждайки възхищението на младежа.

- Прекрасно е, г-н Саид! Ако това е раят, то бих желал да съм в него!

- Не бързайте, младежо! Аллах си знае работата. Той е изпратил всекиго с мисия на земята и когато я изпълни, го прибира при себе си за нова мисия. За  градината се грижи дъщеря ми Сания, моето цвете. Аллах пожела да прибере майка и рано при себе си и сега моето дете намира утеха, грижейки се за градината.

Саид плесна с ръце и прислугата започна да носи всякакви ястия и сладости на масата. Ахмед беше учуден. И те бяха богати, но всичко тук надминаваше представите му за богатство.

- А това е моето най-голямо богатство! Дъщеря ми, Сания!

Пред Ахмед и баща му застана висока, красива девойка с големи кафяви очи. Ахмед занемя. Досега не беше виждал толкова отблизо момиче, а това беше най-красивото.

- Добре дошли, г-н Фейсал! Добре дошли, г-н Ахмед! – поздрави Сания и наведе поглед.

- Добре заварила, дъще! Красавица си станала!

- На майка си прилича, тя беше красива. Аллах не пожела да ни дари с още деца. Сания наследи красотата и ума на майка си.

- Честит да си, Саид, с такова богатство! Сигурно имаш и много кандидати за нея.

- Имам, но не бързам да я задомя. Искам да изчакам още няколко години. Така Сания хем ще изучи, хем ще мога да се убедя в качествата на кандидатите. А те май, че се увеличават с още един.

Саид кимна към Ахмед, който седеше и мълчеше. Фейсал се усмихна.

- Защо не, Саид? Синът ми също е умен, богат и също учи.

- А какво учи? Сания иска да стане лекар.

- Аз искам да завърша икономика – каза Ахмед – но мога да помагам и на баща си. Той ми е показал всички тънкости в своя занаят.

- Върви дъще! – каза Саид – ние тук ще си говорим.

Сания се поклони и се отдалечи. Саид се обърна към Ахмед.

- Ахмед, сине, както казах, рано е още да задомя Сания. За мен ще бъде чест да се сродя с такъв човек като Фейсал, но хората се уважават, когато държат на принципите си. Аз не искам да ги наруша.

-  Г-н Саид, аз ще докажа, че съм достоен син на баща си, а вие ще прецените дали съм подходящ да ме приемете във вашето семейство.

Изминаха две седмици от това гостуване. Ахмед и Наби се разхождаха покрай развалините.

- Напоследък си станал много мълчалив. Не говориш, не излизаш. Какво се е случило с теб?

- О, Наби! Срещнах най-прекрасната девойка на земята. Изгубих съня си, желанието да уча. Но дадох обещание пред родителите ни и пред себе си, че ще я заслужа. Хайде да се прибираме.

Двамата тръгнаха към града. Когато наближиха пазарната улица Ахмед внезапно спря.

- Наби, ето я! Ето я там с две от слугините и. Пазарува.

Ахмед се приближи и поздрави.

- Здравей, Сания!

- Здравей, Ахмед! – каза Сания и отмина.

- Ахмед, та това е дъщерятя на Саид. Еееее, завиждам ти. Наистина е красива.

Изминаха още няколко седмици. През свободното си време Ахмед обикаляше из развалините край града или сядаше под някое дърво на сянка. Пред него като мираж изникваше образът на Сания и му говореше с най-милите думи.

Един ден докато седеше унесен под дървото чу гласът на Сания.

- Ахмед, лошо ли ти е? Тук и съвсем сам?

Ахмед отвори очи и видя Сания с една слугиня. Скочи на крака и каза:

- Не, не нищо ми няма. Просто обичам да се наслаждавам на тишината и на пустинята. Харесва ми да усещам мириса и. На пустинен вятър и пясък. На свобода и безграничност. А вие какво правите тук?

- Ние излязохме на пазар и решихме преди това да се поразходим. После те видяхме и...

Сания се изчерви.

- Ще вървим. Не бива да ни виждат. Нарушаваме обичаите. Довиждане, Ахмед!

- Довиждане, Сания! – каза младежът и изпрати с поглед отдалечаващата се девойка и слугинята и.

Ахмед поседя още малко и се запъти към града. По пътя срещна Наби.

- Хей, приятелю Ахмед, да знаеш кого видях! Сания.

- Аз също, Наби. Да вървим.

- Ама, чакай... няма ли да разкажеш?

- Няма за разказване, Наби. Просто се срещнахме, поговорихме и тя си тръгна.

- И само това! Разкажи какво си говорихте! Целуна ли я?

- Наби! – каза Ахмед, ядосан от настойчивостта му – Тя е порядъчна девойка.

- А какво прави тук сама, щом е такава? Порядъчните си стоят у дома, а не ходят сами из развалините.

- Наби, искам да си вървиш! От този момент не желая да те виждам! Не мога да съм приятел с човек, който се държи непочтено.

Ахмед се обърна и си тръгна. На другата сутрин го събуди баща му, силно ядосан.

- Какво си сторил с дъщерята на Саид? Изпрати ми гневно писмо и каза, че не желае повече да чуе за нас.

- Татко, кълна се във всемогъщия Аллах, че нищо не съм сторил на Сания. Вчера се срещнахме случайно на края на града, поговорихме и тя си замина. Но не беше сама.

- Ако е така, иди при него, сине. Обясни му всичко. Саид е умен човек и ще те разбере.

Ахмед се облече и отиде в магазина на Саид.

- Добър ден, г-н Саид! Искам да поговоря с вас и да ви се извиня за моето неразумно държане.

- Млади човече, вие нарушихте нашите обичаи, срещайки се тайно с дъщеря ми. Вие ме оскърбихте, мен и семейството ми. Не искам повече да ви виждам. За нас не съществувате повече.

-  Г-н Саид, моля ви! Не бих и помислил да оскърбя вас и семейството ви, още повече дъщеря ви Сания, към която изпитвам най-прекрасни чувства. Вие ми казахте, че държите на честността и думата. Аз ви дадох дума и не съм я нарушил. Не зная какво са ви наговорили, но ви уверявам, че единственият ми грях е, че говорих със Сания за пет минути. Но в присъствието на слугинята и.

- И не сте се срещали тайно? И не сте се целували?

-  Г-н Саид, аз съм честен човек. Не съм ви обидил с нищо. Но сега вие ме обиждате без да сте проверили една клевета. Сбогом, г-н Саид!

След няколко дни Ахмед замина за Франция. Установи се да живее в Париж. Учеше икономика и работеше. Баща му откри свой магазин и Ахмед беше директорът му. Работата потръгна. Спечели си постоянна клиентела. Много хора купуваха парфюмите му, привлечени от приемливите цени и загадъчния арабски аромат. Особено беше популярна беше серията  му „ Арабска роза” и „ Пустинно цвете”. В тях Ахмед беше съчетал таланта си, знанията от баща си и любовта към Сания.

Сания, цветето на пустинята. Девойката, която нямаше да забрави и винаги щеше да обича. Тя винаги беше в сънищата му. А те винаги бяха едни и същи.

„ Сънуваше градини с цветя, а сред цветята Сания протягаше ръце към него с думите „ Обичам те!”. Сънуваше оазис насред пустинята, тъмна вечер с много звезди. Огънят гореше и пламъците му осветяваха  Сания, която танцуваше с песните на бедуините. Сънуваше две сърца, изпълнени с любов, но далеч едно от друго. Сънуваше...дъжд, градини пълни с пустинен пясък.”

И се събуждаше целият облян в пот. И се връщаше в реалността, но с онази чиста и неумираща любов в сърцето си.

Баща му редовно му пращаше писма. Бяха се помирили със Саид. Истината беше излязла наяве и той беше поискал прошка от Фейсал и сина му. А Сания беше завършила медицина и работеше като лекар в Рабат.”

 - Пристигнахме, господине!

- Благодаря ви, заповядайте! – казах аз.

Платих таксито и влязох  аерогарата. След няколко часа бях в Рабат.

Баща ми ме чакаше на летището.

- Ахмед, сине, най-после! Върна се.

- Татко! Здравей! Да вървим!

Качихме се в колата и шофьорът ни откара пред къщата на Саид. Той ни чакаше пред вратата и щом слязох, ме прегърна и със сълзи на очите каза:

- Прости ми, синко, прости ми! Виновен съм пред теб и баща ти.

- Всички ние сме грешни, г-н Саид. Аз удържах на думата си. Имам образование, имам престижна работа и само едно нещо ми трябва за да бъда истински щастлив. Дошъл съм да ви моля за вашата дъщеря, Сания. През всичките тези години не съм спрял да я обичам.

- Ахмед, сине, не съм се съмнявал, че от теб ще излезе достоен мъж. Ти го доказа. Върви синко! Тя те чака! Там е твоето пустинно цвете!

Отворих вратата на къщата и влязох в градината, където ме чакаше Сания.