ПЯСЪЧНИЯТ ЧАСОВНИК
Разказ от Виктор БОРДЖИЕВ
Едно тасче отгоре – за делниците. Едно тасче отдолу –
за празниците. И става Пясъчен Часовник. Пресипва
пясъчният часовник празниците и делниците от едната
си половинка в другата. И докато горната се изцежда -
долната се напълва. После долната става горна.
И кой знае дали това не е пресипване от пусто в празно.
После празното става пусто. И така нататък...
Додето някоя по-едра песъчинка не заседне по средата.
Беше една ужасно мокра есенна вечер. Стига бе! – виках си. – Стига с тия пясъчни часовници и мокри есени. Мисли за онази, другата есен – топлата и слънчевата. Онази, нашата есен. Преди двайсет и пет години. Пясъкът проскърцваше под острите й токчета. Жълтите алеи бяха станали златни. А пърхащата в ръката ми малка ръка научи един самотник, че няма нищо по-хубаво от самотата, когато не си сам.
Поспрях и се закътах с полите на шлифера да запаля, когато ме сепна тих приятен глас:
- Извинете... Бихте ли запалили и моята цигара?
Бе висока и като че ли красива. В елегантно тъмно манто. После ръката ù се провря под моята. Пясъкът запроскърцва под токчетата ù. Две допрени сенки ту изоставаха, ту се сливаха с нас. Или избързваха напред, едва щрихирани от мъждеещия между настръхналите влажни клони неон...
След това гумите подивяха по завоите и занавиваха пътя на мокро, твърдо руло.
А той се развиваше напред пред фаровете, хукнал нанякъде в тъмното. Ъглите на стъклото, дето не стигаха чистачките, звездукаха в безброй пламъчета. Погледнах скришом надясно. Остър и все пак пластичен профил, изрязан на нощното стъкло. Източена шия, подчертана от високо вдигнатата коса. Гъвкав контур на бюста, зелено загатнат в светлината на приборите... Припуши ми се, когато жената до мен ме побутна. Между дългите ù пръсти мъждееше запалена цигара. Прокарах ръка по онова гъвкавото, което се загатваше зелено в светлината на приборите. И изведнъж усетих, че ми се живее.
Усетих го така, както може да го усети само един почнал да позастарява вече мъж. Един мъж на петдесетина години. Който в някой Божи ден решава да разкъса пронумерованата си и прошнурована всекидневна опаковка. И да изтрие от себе си (поне за няколко часа!) всичко от шест нула-нула до късните новини по телевизията. И поизлющената вече табелка на входната врата „Сем. Христина и Николай Едикоиси”. И въпросната Христина. Заедно с всякасутрешния ù овехтял пеньоар и глупавото оранжево джезве. И като почнеш – да изчегърташ всичко. Додето не се видиш в огледалото тъй розово невинен, какъвто си на ония снимки на пет. И после бързо, защото знаеш, че да станеш от петдесет на пет може за съвсем малко, се изтупваш като лорд. Глътваш някъде на шарено две питиета. Сетне хващаш себе си под ръка. И се забиваш из старите жълти алеи на стария парк. Със старите спомени за минали есени и стари радости. Като целта на занятието е да забравиш за пясъчния часовник. Защото него не можеш да изчегърташ...
И вървиш така, додето някоя красива жена не ти поиска огънче. А ти стискаш палци да не избяга това страшно хубавото. Дето бавно, топло и много забравено тръгва на пръсти по вените ти. После сам знаеш какво да правиш. Така, както го знае и тя... Знае го сигурно и жената до мен. Иначе нямаше да ме гледа тъй с тия зелени фенери. Които нищо не ти казват. Но ти си сигурен в тях. Точно толкова, колкото и в това, че ръката ти е там – на онова гъвкавото. Което се оказва и невероятно топло. А пръстите ù са приклещили твоите. И не можеш да смениш скоростта. Макар че и това вече е без значение. Защото колата от сума време е притихнала на банкета. А стъклата са напръскани целите със звезди. Или по-точно, това не са стъкла – това са небета. Които са ни прикътали помежду си. И ти не знаеш на пет ли си или на петдесет. Което всъщност в момента също е без значение.
Коленичих пред камината и се опитах да стъкна огън. Усетих я, че влезе и застана зад мен. Лющех подпалките и се мъчех да ги подредя на колибка. Както бях виждал да прави Христина. После ги подпалих със запалката и се заех най-съсредоточено да духам. Пак, както бях виждал да прави жена ми. Но този път – кой знае защо?! – огънчето, вместо да се разгори, изгасна. А от огнището излетя облак пепел и полепна по костюма ми. Почувствах как зелените фенери се забиха в гърба ми. Попих томителната ù въздишка и побързах към кухнята. Там успях да се порежа с ножа за хляб и да счупя една чинийка. Натрупах криво-ляво питиетата и мезето на масичката с колелцата и я дотъркалях в гостната.
Камината кротко припукваше. Жената стоеше пред огледалото и оправяше кока си с четката на Христина. Посегнах да сложа леда с пръсти в чашите (не можах да открия никъде щипките!), когато тя, все още с гръб към мен, рече:
- И не слагай леда с пръсти в чашите.
После довърши сервирането. Взе си цигара. И се отпусна в креслото срещу
ми. В големите ù зелени очи подскачаха петгодишни искрици смях...
- Не оставяй чашата върху дръжката на креслото – рече по едно време тя. –
Ще я обърнеш върху панталона си.
- Моля?! – сепнах се аз и обърнах чашата върху панталона си.
Жената някак напрегнато ме залепи в очите си. После зелените фенери пламнаха с едва сдържан смях, който изведнъж бликна от нея.
Един дълбок и добър смях. А лицето ù стана някак много младо, много топло и много мое.
Станах и пуснах една стара песен. Една песен, стара точно двадесет и пет години... Лампите в гостната заизгасваха една подир друга. Остана само медното пърпорене на камината. Тя дойде при мен. Постоя някое време с наведена глава. После ме прегърна някак на пресекулки. Бе разпуснала косите си. И аз скрих лице в тях. Имаха дъх на една отдавна минала есен. На проскърцващи в пясъка остри токчета. И на малка, пърхаща в ръката ми ръка... Не знам дали ме разбираш, моето момиче?
Пред вилата се чу шум от спирачки на кола. Светлините на фаровете, раздрани от спуснатите жалузи, облизаха стените. Заслепиха ни за миг и се стопиха. Хлопнаха врати.
Защо така изплашено ме гледаш, моето момиче? И двамата знаем какво ще стане подир малко. Вратата с размах ще се отвори. Една ръка ще запали лампите. На прага ще застане усмихната дъщеря ни. Зад нея малко сконфузено ще проблясват очилата на мъжа ù. После тя ще избута напред малкия Николайчо. Който ще се изпъчи пред нас. Ще ни погледне много сериозно отдолу нагоре. Ще ни протегне голям почти колкото него букет. И ще занарежда в скороговорка, като заваля „р”-то:
- Мили бабо и дядо! Честита ви сребърна сватба!... Мама Ели, тати Жоро и
аз ви желаем...
После сигурно, кой знае защо, ще пусне букета на пода. Ще се втурне и ще скрие лице в полите ти, моето момиче. Да, моето момиче, и двамата знаем, че ще стане точно така. А ти не давай на големите си зелени фенери да прелеят, моето момиче. Ти по-добре мисли за онази есен. Топлата и слънчевата. Нашата есен, преди толкова много години. За златните алеи мисли, моето момиче, и за проскърцващия пясък... И преди да са отворили вратата, знай, че страшно много те обичам, моето момиче! С всякасутрешния ти овехтял пеньоар. И със смешното оранжево джезве.
Не мисли и за пясъчния часовник, моето момиче.
Защото знае ли някой какво е пясъчният часовник. Дали го има или го няма. Нас ли пресипва той, или ние сами в себе си се пресипваме?... Не мисли за него, Христина, не мисли, моето момиче. Само стисни по-силно ръката ми. Защото децата ни вече влизат.
Вратата с размах се отвори. Една ръка запали лампите. Стаята се напълни със силна бяла светлина.
По средата стояха прегърнати двете половинки на един Пясъчен Часовник.
© Виктор Борджиев Todos los derechos reservados