Първият ми ден в училище

Първият ми ден в новото училище. Влизам в класната стая- нов клас, нови лица, нови надежди- млади умове с хиляди перспективи. Щом прекрачвам прага всички млъкват и поглеждат към мен- е, почти всички- някои все още фокусират, побутвайки очилата със средния си пръст. Те се познават отпреди- само аз съм нова. Не казвам нищо, а придърпвам стола си и заковавам на място... защо все трябва да седя най-отпред? Страх ме е да погледна към чиновете назад- кой знае какво ще си помислят другите за мен!  

Вадя бележниче и започвам да се правя, че в него пише нещо много интересно... няма ли кой да ме заговори? Става ми някак тъжно. Тази сутрин преди да изляза мама ми каза да съм естествена и да не се притеснявам – така или иначе трябва да свикнем едни с други. Звънецът бие! Най-накрая!

Изчаквам всички да седнат по местата си и събирам смелост да се представя:

-Здравейте! Аз съм новата ви учителка по български език и литература- Каспахиева. Приятно ми е да се запозная с всички ви!- млъквам. Сега какво да правя? Мразя първите неща. Първият ми опит да карам колата, първият ми полет със самолет... първите 24 години от живота ми... добре, де 23 и 11 месеца.

Защо всички ме гледат така? Да не би ципът да ми е разкопчан? Ама как пък да погледна натам като всички все пак гледат... Или пък имам маруля от салатата за обяд, полепнала по брадичката- по принцип ги усещам тези работи, но знае ли човек... Чевръсто минавам с ръка по лицето си и замаскирам движението като опит да си оправя фризурата- тате ме научи на това. Май ми няма нищо по лицето... но те не спират да ме зяпат. Може би защото вече две минути съм се изправила безмълвна пред тях. Поглеждам към часовника- минутите са не две, а четири. Изведнъж ми става смешно- и как да не се засмее човек. Само че аз не мога... Кой знае как ще изглежда това отстрани. Може би е време да направя нещо! Междувременно ми става още по-смешно и започвам да се треса тихо от смях- без глас; и все пак 120-те ми килограма се полюшват ритмично и очите ми сияят като на маниак. Изчиствам си гърлото, поглеждам през прозореца (човек прегазва куче на улицата), обръщам се светкавично:

-Такаааа...

Последвалата пауза продължава повече от първата. Накрая успявам да рухна на стола и да заровя очи в дланите си.

По принцип учениците би трябвало да се възползват от подобни възможности- да се разшумят или някой да подхвърли „остроумна” забележка. Аз явно доста успях да ги изплаша. Донякъде се успокоих... ето, сега ще бъда лошата даскалица. Лудата по-скоро...

Както и да е. По изцъклените им погледи съдя, че ги е страх. Решавам тотално да ги изкарам от душевното им равновесие.”Свършено е с вас, гниди”, мисля си аз, когато осъзнавам, че това е първият ни час и няма на какво да ги изпитвам.

- Добре, хайде да се запознаем както трябва,- примирявам се.

Един по един всеки започва да казва нещо за себе си- по ред на номерата. Ученичка от втория чин. Погледът ми моментално заорава в дебрите на деколтето й... там нейде в дерето откривам сребърно синджирче... кой знае какви проломи е копало горкото, за да пробие на повърхността и да украси шията й.

Забелязвам, че съседът й по чин се вълнува от същия въпрос. Смигвам му- симпатяга. О, Боже! Моментално си удрям два мислени шамара и си припомням на колко години съм.

Следващото момиче има много странни черти... скулите и са изпъкнали по един такъв начин... особен- ако наклоня глава и присвия очи лицето й започва да ми прилича на снежен човек... в цял ръст. Усмихвам се на тази мисъл. Окуражена от щастливото ми изражение, тя продължава да изрежда родословното си дърво, пълно с пръкнали се естествени гении и виртуози.

Момчето на последния чин си бърка в носа и щом забелязва, че го наблюдавам започва нехайно да се почесва по брадичката. Опитвам се да запаметя чертите му, за да избягвам в бъдеще да се докосвам до него. Не ми е особено трудно- на челото му сякаш е изписано- „сърби ме главата и имам сополи в носа”. Което пробужда у мен неподозиран инстинкт за самосъхранение и нахлупвам шапката си, която досега мачках под бюрото.

Изобщо първият ми час мина доста бързо. Садистичното удоволствие да проверявам колко време ще успее да устои онзи от последния чин на изкушението да завре пръст в толкова удобната дупка на носа си, беше на път да ми се превърне в хоби...