Ресторантът се намираше на ъгъл, където две улици се срещаха и образуваха завой. Едната се отделяше към центъра на града, а другата водеше до път без изход. Знакът беше поставен още в началото на завоя, точно пред колоната от дървета, но повечето от новопристигналите не забелязваха знака и често се бъркаха, налагайки им се да обръщат в дъното на улицата, която от своя страна беше претъпкана с паркирали автомобили.

И ето, в един дъждовен ден през октомври, когато колите се нижеха по остриетата на дъжда и чистачките едва смогваха да покажат ясна пътна картина, един дълъг, стар автомобил се отдели от потока, мина покрай ресторанта, сви в улицата без изход, а когато стигна дъното, спря. Известно време никой не излезе от колата. От потъмнялото небе само дъждът все така неукротим заставяше хора, дървеса и треви да превиват тела под него. Шахтите преливаха, а улицата плуваше във вода. Кестените наредени по тротоара повдигаха напоените си корени, заедно с плочките и сякаш взаимно с дъжда се бореха да си върнат територията, завзета от цивилизацията.

  Не след дълго, от паркирала кола изскочи копие на чадър. Разтвори се в червено. Последваха го два женски крака, подаващи се през разкопчано дълго яке. Лицето на жената не се виждаше добре от сянката на чадъра, само нейната дълга и тъмна коса се разливаше по наклона на раменете ѝ, както се разливаше придошлата вода от върха на улицата. Жената притича по тесния тротоар, придържайки огромната си дамска чанта. Тялото ѝ младо и гъвкаво, сякаш откликваше на гръмотевиците, на музиката блъскаща се вода, виеше се между остриетата падащи от листата на кестените и прескачаше повдигнатите плочки. Вятърът замяташе чадъра назад, но пак го повдигаше. Това тяло на танцьорка и в същото време на жена изгубена в дъното на път без изход, както се виждаше през прозорците на накацалите встрани къщи, не ходеше, не стъпваше, а танцуваше, предусещайки, че точно в този път без изход ще ѝ се случи нещо хубаво. Толкова хубаво, че едва ли би се повторило.

 Изпита същото усещане още веднъж, когато влезе в ресторанта и чу как тътена от пороя заглъхва зад гърба ѝ, сменяйки се приятна тиха музика.

В залата беше топло. Хареса ѝ дървения интериор. Миришеше на лакирано дърво и цитруси. Зад чиниите вдигнаха очи няколко обядващи. Новопристигналата потърси къде да остави капещия чадър, докато леко изтръскваше косата си. Под светналия над главата ѝ полилей, лъскавата и тъмна грива се разливаше на талази – черни и гъсти, а когато се обърна отново към залата и забеляза идващия към нея сервитьор, пръските дъжд по кичурите около слепоочията й заблестяха в отсрещния, заприличвайки му на венец от роса. Сервитьорът, слабичък и галантен младеж, с бяла риза и черно елече и с аромат също на лакирано дърво, побърза да вземе чадъра и якето на новодошлата и я настани на една малка маса, точно до прозорец, разкриващ изглед към парка.

Саксофон отекваше във все още празните чаши на масата. Музиката се виеше около миниатюрните вази със стърчащи сухи, разноцветни листа, падаше по белите покривки с карета във винен цвят и дори, когато младежът се стрелнеше нанякъде с таблата, изведнъж музиката прошумяваше в пердетата и те сякаш се поклащаха, учудени от своята ефирност. Жената изпита отново същото чувство и съзря картини, които в друга ситуация, би обявила за налудничави. Дори в любопитния израз на сервитьора, носещ ѝ чай, тя заподозря предрешен мъдрец, който е наясно, че това хубаво нещо, ще се случи точно на нея. Вероятно осъзнато или просто инстинктивно, по натам жената се остави на неговите грижи. Заля я уютът на залата, красивите окапали цветове във вазите и дори забрави, че е паркирала неправилно.

   Между приятната атмосфера с успокояваща музика и контраста с разливащата се по прозореца вода, сега забеляза, че младежът беше запалил ароматизираната свещ пред нея. Миризмата на цитрусови плодове ѝ навя екзотично настроение. Нейното остро носле се размърдваше, долавяйки освен миризми, също и картини, несъстояли се случки, трепети, присъщи на странност - неописуемо хубава, но в същото време гъделичкаща отвътре-навън, преливаща като змиорка в реката на тялото ѝ, караща черните, обримчени с гъсти мигли очи на жената, да искрят като запален катран и да очакват бъдещето. Очакваха го също и нейните устни, подпухнали от топлина. Но като че ли сега тези устни не отпиваха чай, а вкусваха диви горски плодове, набрани току-що, узрели в градината на бъдещето. И въпреки че то след всяка напредваща минута се случваше - пристигаше едно след друго пред нея, под форма на вода, чай, парче торта, жест на грижа, поглед следящ движенията на ръцете ѝ, хора изскачащи на вратата, налудничави, мокри до кости, тя не успяваше да ги види и продължаваше да гледа през прозореца и да очаква нещо.

 А там – навън, след един час беше станало само по-мрачно, дъждът олекна, а пламъчето на свещта изгасна. Окапалите листа плуваха в локви, отразяващи дърветата изправени на тротоара. Тя реши, че падащият мрак може да рисува, защото върху един жилищен блок на тъмнокосата ѝ се привидя статуята на свободата. Изненадана от очертанията, тя присви очи и наклони глава, изолирайки светлината на стъклото, стараейки се да види статуята от друг ъгъл. В същия момент фигурата се развали и вече различи друга неясна форма. После се дръпна със стола назад. Сервитьорът тръгна към нея. Беше комин. Съвсем обикновен комин. Смути се от видяното и това, което всъщност бе, и отново почувства как закапа в стомаха онова усещане. То капеше като от капчук. Капчукаше бавно и отчетливо отвътре, но и отвън се отразяваше по израза на нейното лице. След миг започна и да го чува. Сякаш се примесваше този звук от капеща вода с приближаващи се стъпки. Разтревожи се. Обзе я безпокойство и се обърна, но понеже долови поглед вперен в нея, се опита да прикрие тревогата, заменяйки я с вежлива усмивка. Беше сервитьорът.

Оправяше гънките на покривката на нейната маса, до оставените ключове; запалваше изгасналата свещ. Тя притихна. Загледа се в ръцете му. Въобрази ли си, в този миг, докато той се суетеше с лениви движения около нея, обратни на онези, с които я посрещна в началото, докато носеше поръчките, въобрази ли си как сега вдигаше лениво двете чаши, оставяйки последната с една глътка чай на дъното, докато наум ѝ казваше: „Не бързайте да си тръгвате госпожице, аз също искам да разбера какво ще стане в края на вечерта. Ще дойде ли този, когото очаквате? Очаквате ли изобщо някого и ако да, как изглежда той? Познавате ли го добре? Мил ли е с вас? Обича ли ви страстно и изгарящо, както и вие, или пък се тревожите, че ви е сменил с друга. Или може би, чакате приятелка?” Ръката на сервитьора трепна. Тя усети, че той се развълнува. Не си въобразяваше. Стрелна го изведнъж. За кратко очите им се срещнаха. По престорения израз на разсеяност, тя разбра и още веднъж без съмнение се убеди от непохватната му гримаса, че младежа се вълнува с нея. „Какво чака? Какво прави сама по това време тук? Ако беше заради дъжда навън, то той отдавна беше отслабнал, не е заради дъжда. Няма посока. Защо не бърза и тя като онези на другите две маси, които искат да се нахранят, или да попразнуват и да си тръгнат? Какво я държи още на стола? Няма пръстен, значи е сингъл. - Това ли си мислиш, младежо?” - Запита го тя, безмълвно. Той я погледна със същия неловък, гузен поглед, но го смути прозиращата мисъл в погледа ѝ. Почувства се разкрит. Опита да възвърне самоувереността си и трябваше да побърза, но му харесваше топлината излизаща като омара от нея, привличаше го, караше го да се чувства мистично, застанал до нейната маса и също като нея очакваше.

Откакто беше влязла красавицата в залата, в главата му успоредно с нейното очакване, растеше и неговото любопитство. И той чакаше да се случи нещото, така както хората израснали в малкия град се вълнуват от чуждия живот. Следеше всеки озовал се в ресторанта клиент, на коя маса ще се настани. На колко години е тя? Може би на трийсет, или трийсет и пет? Ще тръгне ли към вълнуващата непозната? Или само тихомълком ще ѝ се възхищава от съседна маса, докато уж чете менюто, а после поръчва с мисъл за сладките ѝ устни, напоени сякаш в нещо апетитно.

Драмата или пък тържеството на сервитьора от малкия ресторант, който разпознава несъответствието, съпреживява го, набива му се като спомен, като нещо лично преживяно, но който, заради служебния си дълг, бива заставен да стои като лакей отстрани и само наум да изразява съгласията или противоречията от видяното. По същия начин сега, докато нареждаше нахапаните от червило чаши на таблата, той гадаеше, но вече с отсечени движения, трескави, движения на заподозрения в шпионаж. Затова той вече бързаше да се оттегли на достатъчно безопасно разстояние от тази жена, помислила си изглежда, че нослето му е цопнало в нейната чаша, сякаш си няма негови проблеми. Тя изгледа младото момче. В същия миг се укори за несправедливите мисли. Тялото му – чупливо и слабо, тъкмо се отдалечаваше към бара, когато изведнъж реши да го повика.

- Извини ме. – каза тя, когато той се върна и го погледна топло, сякаш се извиняваше наум, не за това че го разхожда с пълна табла, а за онова, което и двамата си бяха предали наум преди малко.

- Да, госпожице. Какво ще обичате? – вдигна брадичка той, придавайки си(според нея) повече вид на човек, който може да донесе на таблата си, всичко което пожелае тя, отколкото на човек, който реално е способен да го направи.

Той я наблюдаваше, докато допираше остри пръсти до шията си, а взора ѝ сега, отнесен и чужд се рееше към друга празна маса. Момчето вече не се усещаше как зяпа повдигащите се с въздишка през пуловера гърди на жената. Слепоочията му туптяха, а ведрия му до онзи момент поглед, започна да се изменя и да става дързък.

- Мисля да си поръчам някакъв алкохол. – звънна нейният глас в чашата чай, когато усети отново вълнуващото предизвестие за нещо хубаво. И неволно захвана между пръстите си сноп коса, докато сервитьорът вече не внимаваше да не забележи тя, че не откъсва очи от нея. Снопът – вълнист и дълъг, премина през пръстите, изправящ се, и отново придобиващ чупливия си вид. Тя още се взираше в празните чаши на отсрещната маса.

- Един коняк. – осени я изведнъж и вдигна леко брадичка. Сега той забеляза, че имаше малко издадена брадичка, а формата на лицето на жената, когато заметна косата си от раменете, се откри – широко и светло, разкривайки изпъкнала вена на бялата шия.

- Коняк? – изненада се момчето, сякаш изведнъж беше открило какво очаква тази жена с красива брадичка и туптяща жила на вратлето. Да се опие и той да я изведе нежно, гледайки към бълнуващите в малиново устни, придържайки кръста, огъващ се в неговите ръце, като затоплена свещ. Потръпна при тази мисъл. Веднага се опита да се свести, докато черните и дълбоки очи, го караха да размахва неволно ръка, сякаш се давеше. – Сигурна ли сте, че искате да поръчате коняк? - Внезапно успокои жестикулацията сервитьорът. Вдигна отново гарда. - Какъв коняк, ще желаете? – оправи гласа си момчето. - Впрочем, предлагаме три вида. Да ви донеса ли менюто?

- Не. – отвърна тя, а фигурата на сервитьора затрептя под няколкото копия на полилея. – Донеси ми просто един голям коняк. Разчитам на твоя вкус.

По наболата брада на момчето избиха червени петна. То се усмихна, но някак на себе си. После измрънка нещо, което тя не чу и от смут почти побягна с таблата.

В същия миг влезе някакъв мъж. По-точно нахлу в ресторанта, размина се с момчето и го настигна на бара.

Жената гледаше навън. Очакваше нещото да се случи. Капките се стичаха по стъклото. Въздухът сякаш вибрираше от движенията навън. Тя се заслуша. Чу възбуден глас, от бара, може би гневен, но въпреки нотките на яд, беше прекалено парещ тембър, за да е онова хубаво нещо, търпеливо изчакващо своето тържество в сърцето ѝ, с пламналите фойерверки разпръскващи се из нейното същество. Вероятно заради прекалената достоверност на тона, жената се опита да изолира гласа от бара, поглеждайки навън. Спираловидно падане на листо. Зад спиралата изплува рисунка в мрака. Този път рисунката представляваше фигура на жена – прегърбена и стара, метнала тежест на гърба си. Чернокосата примига. Очите ѝ - влажни и уморени от взиране се замъглиха. Светлината се сви и измени очертанията на видяното. Оказа се дърво с подпрян чувал на него. Гласът на бара звучеше още по-ядно. Това ѝ хареса. Възбуди мозъчните клетки и те стигнаха до окончанията на косата. Между нейните вълни и кичури от лудост и страх, мелодиите на мъжкия глас и саксофона се провираха, но в този миг тя беше сигурна, че сърцето ѝ е способно да ги надпее и то така победоносно, че чашите биха се напукали от изразителността на мелодията. Какво беше това? Запита се отново. Какво правя тук, по дяволите! Чудеше се как изобщо се озова тук, после си спомни пороя; идеята да се носи с потока от коли, докато не стигна до това малко градче; докато не си нае стаята в хотела, чийто ресторант беше претъпкан. А на претъпканите места, тя се чувстваше като игленик. Иглите бяха забитите в нея погледи, но вместо да потръпва от удоволствие като всяка младо момиче превръщащо се в зряла жена, тя се стараеше да ги понася стоически. Искаше да е свободна, скрита, да се носи като малка лодка из вълните на света, без да знае къде ще я отведат и какъв е този умален модел. Какво е това място? Колко е часът? От къде идваше усещането за неизбежност? За предопределеност. Защо не я напуска?Трябва още сега да тръгне. Само първо да глътне коняка на екс. Както в ония уестърни. Липсваха само ботушите с шпори.

- Господинът пита, дали случайно не сте го запушили на паркинга? – изкара я от тялото ѝ гласът на младежа.

Тя вдигна ресници.

- На паркинга? – запита повече себе си, отколкото нетърпеливото от любопитство момче. И внезапно си спомни.

Едър силует се прокрадна от бара. После с бавни стъпки започна да се приближава към масата, но колкото повече той растеше в очите ѝ, толкова повече загубваше представа за границите на онова непонятно чувство. Замая я светлината на полилеите, а остриетата им сякаш едно след друго се забождаха в нейната женска гръд. Това я заболя, но ѝ припомни, точно как стигна до този ресторант и как единствения път се беше оказал назад.  Мъжът, който идваше отсреща я наблюдаваше. Той реши, че тази жена не понася да се връща назад. Личеше дори от взора ѝ - прав и насочен към него като острие. 

- Мисля, че е моята. – отвърна тя на младежа, съвсем върнала духа в тялото си, все така красива в неговите очи, но този път някак по-уверена и силна. А когато светлината на блесналия катран в нейните очи се изпълни с фигурата на хубавия мъж, светнал в костюм и вратовръзка, тя узна че е напълно възможно нещото да се случва точно сега. Но все пак, за да се увери в достоверността на версията, която ѝ се представяше в ъгловия ресторант, на пътя без изход и в ужасното време, грозящо нейното все още измамно бъдеще, на това което вижда и това, което всъщност е, тя се изправи за първи път, от много време насам, чувствайки се на точното място и време. Кокалчетата на ръцете се раздвижиха, загрети от кипналата кръв и тя звънна с ключовете в ръката.

- Говорите за ретро колата, нали? – погледна мъжа изправен пред нея и задържа учестеното дишане, удрящо се в брадичката ѝ.

- Да, за нея говоря. – отвърна той, докато я разглеждаше.- Но, спокойно.  – каза внезапно изненадан от реакцията си мъжът. Беше я докоснал леко по заобленото рамо и тя трепна. Напомни ѝ ток, жулнал я, когато се опитваше да се промуши през жица в миналото, за да погали жребец участвал в конно състезание.

Сервитьорът в същия момент оставяше на картонена поставка чаша с коняк и се заслушваше изненадан от развитието в разговора. Златистата напитка се разлюшка в столчето на чашата, а лицето му се отрази в нея напрегнато.

- Защо спокойно? Може би не бързате толкова? Или бързате? – чу да казва чернокосата в изблик на някаква безумна смелост, до онзи момент – притаена, разрастваща се, както кръв нахлуваща в шията.

Все още изправена, тя се подпря на масата. Загуби за миг самообладание. Спря се на трепкащите му лунички. От едната точица, до другата, те се свързаха и нарисуваха съзвездие. 

Сервитьорът ги наблюдаваше тихомълком от съседната маса. Искаше да каже на жената, че познава този човек, че има слабост към красиви жени, но стоеше отстрани безмълвен, представяйки се как вместо него, този я хваща за кръста леко олюляваща се, весела, и я води под дъжда беззащитна, за да я люби като животно. Стисна чашата в ръката си и я пусна. Дъното ѝ се удари в плочките, подскочи, търкулна се под масата, но за негова изненада чашата не се беше строшила. Двамата продължаваха да се гледат. Дори не бяха трепнали от удара и все така стояха като зашеметени от нещо.

- Може би не бързам толкова. – отвърна мъжът, вече по-спокойно, преценявайки реакцията на думите в тъмните очи. Там имаше нещо завладяващо, нещо разрастващо се, но какво, той не можа да разбере. Долавяше само, че затишието в жената прогаря гърлото му. Запращаше го от едно състояние в друго на приливи и отливи. Сякаш току-що беше изпил питието ѝ, но то се беше оказало недостатъчно. Почувства се прикован. Като в пътя без изход.

- Да седна тогава за малко? – сепна се изведнъж от дързостта си. - Ако позволявате, разбира се? Или чакате някого?

/Край/