Вървя по пътеката на мълчанието. Усмивката ми прилича на пожълтял есенен лист в мига преди да падне на земята. С тихи стъпки се приближавам...
Нося се бавно по реката на носталгията, все още вгледана в онази лодка. Последните лъчи на залеза едва я достигат... 
Опитвам да се доближа до нея, но течението ме повлича...
Отнякъде усещам аромата на люляк, но когато минавам покрай него, виждам, че е изсъхнал...
Излизам от реката, крачейки през долините, изгорели от пожара на отчаянието...
Когато навлизам в гората на страха вече е тъмно. Отварям раницата си, за да потърся фенера на щастието. Откривам го, но той е угаснал...
Присядам на близкия камък, за да дочакам зората на надеждата, но на сутринта се оказвам в прегръдките на подранилата есенна мъгла...