Казваш, че ме обичаш, че си влюбен за пръв път в живота си. Вярвам ти, само
че... не мога да ти отвърна със същото. Това не е като да обичаш сладолед или да
си падаш по разходки в парка. Най-лесно е да ти кажа: "И аз те обичам". И да се
оставя да ме въвлечеш в онова нещо, наречено "връзка". Да те оставя да бъдеш
наивния глупак, който вярва, че споделят чувствата му и е щастлив до болка в
самозаблудата си. Нима мислиш, че съм способна на това? Всички ме убеждават, да
имам търпение - след време нещата ще си дойдат на мястото. Нима? Ако сега я няма
онази тръпка, онзи огън, който те изгаря отвътре, онова познато присвиване в
стомаха, кога? Тези неща не идват с времето, поне не при мен. Ти ме прегръщаш,
целуваш ме, а аз... оставам безразлична.Може би ми е приятно, но не и по онзи
начин. Мислех, че ще успееш да запълниш празнината в сърцето ми. Надявах се този
път да излезе нещо истинско, но сгреших. Без да искам те подлъгах да се влюбиш в
мен, а сега не мога да ти дам нищо. Съжалявам, че нещата се обърнаха така.
Всъщност аз ги обърнах в самото начало. Опитах се в теб да намеря нещо, което
никога не си притежавал. Да открия образа на човека, който заплени сърцето ми.
Толкова време мина, а не мога да го забравя. Само той е възможен да запълни
празнината. Но аз не издържах повече сама и потърсих утеха в прегръдките ти.
Измамно усещане... Просто нищо няма да излезе, вярваш ли ми сега? След като ти
разказах всичко, нима все още държиш на мен? Не заслужавам такава жертва. Никой
не я заслужава. Макар да не исках, си поиграх с теб, с доверието ти, неопитно
сърце. Не искам да продължаме така. Мислиш, че с времето отношението ми към теб
ще се промени? Не ми се вярва. Ти заслужаваш много повече - момиче, което да
оцени безкористната ти доброта и жертвоготовност, силата на чувствата ти... Аз
не бих могла. Въпреки всичко настояваш да се виждаме... Защо се подлагаш на това
мъчение? Забрави за мен веднъж завинаги! Трябва да продължиш напред, аз - също.
Тук пътищата ни се разделят...